1. Най-прекрасният от всички възможни светове?

В „Бхагавад-гита“ 15.7 Шри Кришна, Върховната Божествена Личност, заявява, че всички духовни души, дори онези, които се борят с материалното съзнание и сетива, са вечни частици, откъснати от неговата трансцендентална същност. Освен това в стих 15.16 той говори за два вида души – онези, които са паднали в материалния свят, и онези, които са освободени в духовния свят.

Има две категории същества: едните грешат, а другите са непогрешими. В материалния свят всяко живо същество греши, а в духовния свят всяко живо същество е безгрешно.

В стих 13.22 Той казва, че падналите души се движат през повтарящи се раждания и смърт. В своя стремеж да се наслаждава на материята в нейните три проявления¹ (три-гуна), душата преминава от тяло в тяло. Тези проявления са добро, страст и невежество; подобно на пътища, които уж водят до желаните цели, тези три проявления подлъгват изгубеното в материалното битие живо същество чрез собственото му желание. Доброто и злото се появяват, когато душата се отдаде на тези пътища. Двойката противоположности добро и зло изковава съдбата на всички живи същества раждане след раждане.

В материалната природа живото същество следва пътищата на живота, като се наслаждава на трите проявления на природата. Това се дължи на свързването му с тази материална природа. Така то се среща с доброто и злото в различните видове съществуване.

Според проявлението, в което се опитват да се наслаждават на материята, падналите живи същества оформят бъдещата си съдба. В „Бхагавад-гита“ 14.18 се обяснява този процес.

Тези, които са установени в гуната на доброто, постепенно се издигат до по-висшите планети; тези, които са в гуната на страстта, живеят на земните планети; а тези, които са в отвратителната гуна на невежеството, слизат в адските светове.

Така раят, земята и адът представляват спирки, през които преминават душите по веригата от повтарящи се раждане и смърт. Нито една от тези спирки не е постоянна. Пътят на едното проявление в края на краищата се присъединява към пътищата на другите две; така „доброто“ в рая отвежда до „злото“ в ада. Цялата вселена е подчинена на времето и съществуването ù неизменно ще бъде прекратено. От началото до края на космическото проявление повечето души се извъртат из три-лока (трите дяла на райски, земни и адски светове) хиляди пъти.

Така нареченият „проблем със злото“ отдавна гнети западното юдео-християнско богословие. Понякога се казва, че Изтокът е облекчен от този проблем чрез някои силни страни на ведическата философия. В специален брой на списание „Тайм“² един изтъкнат учен обяснява:

Защо един добър Бог ще позволява злото в света? Този проблем, създаден от самия човек, израснал в юдео-християнската традиция, по силата на собствената му вяра преследва западната мисъл от хилядолетия. Безспорно той представлява вторичен продукт от етическия монотеизъм – „трилема“, създадена от трите неоспорими качества на един всезнаещ, всемогъщ и всеблаг Бог… И чак през XVIII век отговор на този неприятен, труден проблем дава Лайбниц – теодицеята, от гръцките думи theos (Бог) и dike (справедливост)… Не навсякъде по света този въпрос тормози еднакво хората. Източните религии предоставят правдоподобни богословски обяснения на божественото наказание и възмездие чрез понятието карма (натрупването на дългове от предишни животи) и действието на Кали и други разрушителни божества.

Атеистите приемат, че злото е неоправдано. Според тях това изключва възможността да съществува един съвършен Бог, който да е всемъдър, всемогъщ и всеблаг. Теистите приемат, че злото е оправдано. Те твърдят, че нито Бог е създал злото по своя прищявка, нито пък е безсилен да го спре. В защита на теодицеята – справедливостта на Бога – трябва да се намери логично обяснение как точно злото влиза в Божия план за всеобщото окончателно добро. Тук философията Вайшнава дава своя принос в три положения. Първото е, че злото представлява следствие от човешкото желание по отношение на материалната природа. Второто е, че материалната природа има два аспекта: единият ни оковава (и така поражда злото), другият ни освобождава (и така слага край на злото). Третото е, че средството, чрез което сме оковани, е собственото ни желание. Изпаднали в плен на желанието, ние се стремим към материални обекти, за които сме убедени, че представляват добро. И избягваме други обекти, от които се боим, защото ги смятаме за зло. Ала през цялото това време душата е трансцендентна спрямо материята. Светлината на трансценденталното знание разкрива, че двойствеността на доброто и злото е илюзия, породена от сляпото желание.

Както би трябвало да става ясно от стих 13.22 на „Бхагавад-гита“, грешащите души се срещат с доброто и злото не по прищявка на Бога или на някакво друго божество. Доброто и злото придобиват форма като последствия от нашите действия (карма) при опитите ни да се наслаждаваме на материята. В „Бхагавад-гита“ 9.10 се заявява, че материята, на която се стремим да се наслаждаваме, е пракрити на Бог Кришна, неговата женска творческа енергия. Цялата Вселена попада в заблудата на нейните проявления, се казва в стих 7.13. Заети с опитите си да намерят удовлетворение в добро, страст и невежество, падналите души са изгубили съзнание за истинския обект на желанието, Бога, който е отвъд проявленията като неизчерпаемия източник и на дух, и на материя. Падналите души се стремят към обектите на своите желания в микрокосмоса, мезокосмоса и макрокосмоса, а те представляват само външни проявления на гуните. Ценностите, чрез които съдят за обектите на своите желания – сетивни, интуитивни, рационални, идеалистични и ценностите на предаността – също са проникнати от трите проявления на материалната природа.

Стих 15.2 от „Бхагавад-гита“ казва, че проявленията подхранват нашата материална идентичност – кармичното тяло – така, както водата подхранва дървото. Друг полезен пример, който ще разработя в следващите няколко абзаца, е, че проявленията захранват движението на тялото и насочват това негово движение от начало до край, също както електрическите релси зареждат с ток и направляват движението на метрото от началото до края на пътуването.

В най-простия си смисъл думата карма означава действията, работата на дадено човешко същество. А фразата „човешко същество“ е само едно материално определение. Човешкото тяло е машина, която работи според направата на природата, се казва в „Бхагавад-гита“ 18.61. Оттук следва, че не душата върши работата, а трите проявления. Душата е омотана в кармата (действията) на проявленията чисто и просто от желание да им се наслаждава. Проявленията извършват кармата, а душата „поема“ тази карма по желание. Аз „поемам“ на едно пътуване с метрото от желание да стигна до центъра на града. Системата на метрото извършва цялата работа (карма), но аз се отъждествявам с тази работа: „отивам в центъра“. Всъщност влакът отива в центъра, аз само си седя на седалката.

За да видим логиката в закона на кармата, трябва да разберем термините прарабдха, апрарабдха и криямана. Прарабдха-карма е резултатът, който сега преживяваме от действия и работа, извършени в предишни животи. Той се проявява в сегашното ни положение във вселената (макрокосмоса), сред останалите живи същества (мезокосмоса) и в настоящото ни тяло и ум (микрокосмоса). Ако положението, което заемаме, е благоприятно, значи се радваме на резултатите от благочестиви действия в миналото. Ако е смесено – отчасти добро и отчасти лошо – това е резултат от минали действия, извършвани в страст. Ако е изцяло неблагоприятно, значи страдаме от минали действия, извършвани в невежество. Апрарабдха-карма представлява вид фонд от потенциални, все още непроявени резултати. Този безграничен фонд от семенца на кармата дава безкрайно много плодове (бъдещи тела).

Поставени в положението, което сме си създали чрез предишните си действия, ние действаме във всеки един момент и така създаваме нови и нови резултати, които непрестанно се добавят към фонда на апрарабдха-карма. Действията, които извършваме сега, се наричат криямана-карма. От друга страна, тези действия всъщност не се извършват от нас – извършват се от трите проявления, както се потвърждава от „Бхагавад-гита“ 3.27. Отъждествявайки се с тези действия, ние се заблуждаваме и затова по силата на същото това отъждествяване сме принудени да приемаме неговите резултати, които ще се появят с течение на времето.

В човешката форма на живот душата действително има властта да избира какви дейности да „предприеме“. Това е изборът между духовни и материални дейности. Избирайки материята, душата губи властта да прави избор и се оказва овързана и завлечена от проявленията (освен „проявление“ или „качество“, думата гуна означава и „въже“). Да се изберат духовни дейности, означава да се избере служенето на Бога, който е Ачюта, Върховната Непогрешима Личност (на санскрит ачюта означава „непогрешим“). Свързването с Бог Ачюта освобождава душата от въжетата на материята. Отговорът, който вайшнавите дават по повод спора между философите на свободната воля и философите детерминисти, е, че душата се радва на свободна воля при подчинение на Бога. Но свободната воля има по-специален смисъл. Тя не означава свобода да правиш каквото си искаш. Тя означава воля, освободена от контрола на материята. Човекът, който не се подчинява на Бога, става пленник на трите проявления на материалната природа, които определят неговата съдба за неизброими прераждания напред.

При избора на добрата или лошата си съдба живото същество по природа разполага с мъничка независимост, но когато забрави своя върховен господар, Божествената Личност, то се отдава на проявленията на материалната природа. Под тяхно влияние то се отъждествява с тялото и в интерес на това тяло се привързва към разнообразни дейности. Понякога е под влияние на невежеството, понякога – на страстта, а понякога – на доброто. Така живото същество придобива различни тела според проявленията на материалната природа („Шримад Бхагаватам“ 4.29.26-27).

Сравнихме душата, приела тяло, с пътник в метрото. Всяко кармично тяло, дори това на обитател на рая, трябва в определен момент от житейския си път да мине по маршрут, съставен от трите проявления. Пътуването започва от маршрута на страстта (раждане в резултат на единението на двата пола). Преминава през маршрута на доброто (съзряване) и приключва по маршрута на невежеството (болести, старост, смърт). Със своите проявления Пракрити – богинята майка на материално въплътените души – износва, отглежда и поглъща собствените си деца. Тя е могъщата Кали, описана в „Шримад Бхагаватам“ 3.6.2 (кала-сангям тада девим бибхраччхактим урукрама). Хората често казват, че „ръката на Бога“ неумолимо ги е водила към успех или провал, но в действителност това е ръката на Кали. А що се отнася до примера с метрото, Кали е тази, която ръководи системата на железниците: маршрутите и часовете на заминаване и пристигане. За да се движат влаковете, тя черпи електричество от Кала (божеството на времето), което се поражда от Бог Кришна така, както електричеството се поражда от електроцентралата. Без да има електроцентрала, метрото не би могло да върви; и все пак, не можем да търсим отговорност от електроцентралата за конкретните маршрути и часове на движение.

Със своята изумителна върховна енергия – времето – Върховната Божествена Личност предизвиква взаимодействието на трите проявления на материалната природа и така се проявяват най-разнообразни енергии. Изглежда, че Той действа, но не Той е деятелят; че Той убива, но не Той е убиецът. Всичко се случва само чрез неговата изумителна енергия („Шримад Бхагаватам“ 4.11.18).

Теодицеята, или опитът да се проумее отношението на Бог към една страдаща вселена³, си остава трудно разрешим проблем, докато не признаем, че е чиста лудост духовната душа да търси щастие в материалния свят.

Дори да е много учен и мъдър, човек е луд, ако не разбира, че усилията да се наслаждават сетивата са празно губене на време. Забравил собствения си интерес, той се опитва да бъде щастлив в материалния свят, като съсредоточава вниманието си около дома, в чиято основа стои сексуалната връзка и който му причинява какви ли не материални страдания. Така той не е с нищо по-добър от глупаво животно („Шримад Бхагаватам“ 5.5.7).

Често срещан факт е, че ако сетивното наслаждение привлича силно даден човек, той е изложен на риска да се захване с престъпни дейности като проституция и кражба, за което държавата налага наказание в затвор. За всички, привлечени от мая – заблудата, че духовната душа е способна да се наслаждава на материята – целият материален свят представлява затвор. Раздават се награди и се отсъждат наказания според доброто или лошото поведение на затворниците. По този начин те биват подготвяни за волното общество на освободените души. Така доброто и злото в нашия опит не са окончателни. Отвъд тях ни зове освобождението. Кой притежава необходимите качества, за да бъде освободен? Душите, придобили знание, които вече не се чувстват нито привлечени от материята, нито разочаровани от нея. Това безстрастие е естествена, автоматична характеристика на Кришна съзнание. Кришна съзнание се развива чрез общуване със садху (отдадени на Кришна) и шастра (ведическите писания). Когато Пракрити е удовлетворена, защото някой затворник е постигнал Кришна съзнание, тя го освобождава от мая.

Ако обусловената душа придобие Кришна съзнание по милостта на святи личности, проповядващи предписанията на свещените книги, и осъзнае Кришна, тя се освобождава от ноктите на мая, а мая се отказва от нея („Шри Чайтаня Чаритамрта“, Мадхя, 20.120).

Душите, освободени от повтарящи се раждане и смърт, преминават към обществото на Бог Кришна в духовния свят. Оттам повторно падение няма.

След като великите души ме достигнат, те никога повече не се връщат в този временен, изпълнен със страдания свят, защото са постигнали най-висше съвършенство („Бхагавад-гита“ 8.15).

Философът, измислил термина „теодицея“, Г. В. Лайбниц (1646–1716), формулирал проблема със злото като принадлежащ изцяло на този свят, на сферата на материалната природа – свят, който нарекъл „най-прекрасния от всички възможни светове“.⁴ Според философията Вайшнава само една духовно невежа душа приема двойствеността на живота в този свят като най-прекрасния от всички възможни светове. „Бхагавад-гита“ 2.57 заявява, че когато човек е твърдо установен в съвършено съзнание за действително най-прекрасното съществуване – духовното съществуване – доброто и злото на материалния свят не го докосват. В тази връзка „Сарвагя сукта“, цитирана от Джива Госвами⁵ в неговата „Бхагавад Сандарбха“, ни учи:

Върховният Бог е изпълнен с вечност, знание и блаженство. Той е вечно в духовния свят, обгърнат от своите божествени енергии – хладини (екстатичната сила) и самвит (всезнаещата сила). В материалния свят индивидуалната душа (джива) преживява множество страдания, покрита от собственото си невежество.

Проумеем ли, че кармичното въплъщение представлява състояние на падение и невежество на душата, става ясно колко лесно живите същества, които изглеждат добри, могат да бъдат обзети от злото. Колкото и добри да се опитват да бъдат, това, че са привлечени от непостоянното щастие и че нямат желание да се освободят от оковите на живота, въплътен в материално тяло, със сигурност ще ги доведе до среща със злото. Стих 14.10 от „Бхагавад-гита“ предупреждава, че материалното добро далеч не е стабилно положение. Чрез импулсивната си привързаност към сетивно наслаждение душата по свое желание се придвижва от добро към страст и невежество.

В Четвърта песен на „Шримад Бхагаватам“ срещаме безпогрешна илюстрация на горното в образа на Дакша, който обитавал рая. В обществото на полубоговете Дакша засенчвал всички – тъй богато надарен бил той със саттвически качества. За съжаление, се почувствал много могъщ, което е симптом на страстта. Тази негова страст се превърнала в невежество, което го подтикнало да прояви високомерие и неуважение към великия Бог Шива. И невежеството чрез разярения демон Вирабхадра, който отмъстил за обидата, нанесена на Шива, довело до падението на Дакша.

Обратното на това, от „Бхагавад-гита“ 5.21 научаваме, че освободените души се наслаждават на вътрешно духовно щастие, много по-висше от мимолетните психо-сетивни преживявания, предлагани от гуните на материалната природа. Душата, която се наслаждава на висшата си духовна природа, дори все още в материалното тяло се нарича дживан-мукта. Дживан-мукта използва тялото само в служене на Бога. Удоволствията в добро, страст и невежество не могат да привлекат такава душа, защото тя получава пълно щастие от личното общуване с Бога.

Независимо от обстоятелствата, ако човек отдаде всички свои действия, ума и словото си, за да служи предано на Бога, той трябва да се смята за напълно освободена личност („Бхакти-расамрита-синдху“ 1.2.187).

„Независимо от обстоятелствата“ означава, че един дживан-мукта е установен в любовно служене на Бога, независимо дали в рая, или в ада (положението адхидаивика), независимо дали другите живи същества са благосклонно настроени, или не (положението адхибхаутика) и независимо дали тялото и умът му са в добро състояние, или не (положението адхятмика).⁶ Тези три положения са продукт на трите гуни на природата; дживан-мукта знае: „аз съм трансцендентен спрямо тях“.

Сетивата на един дживан-мукта действат единствено в името на Кришна. Той интуитивно се откъсва от всякакви привлекателни или отблъскващи преживявания, които Вселената предлага. Заради удоволствието на Бога и заради това, че обикновените хора трябва да бъдат изведени на пътя обратно към него, всички действия на дживан-мукта са подчинени на законите, изложени в писанията. Той непрестанно се старае да бъде свободен от егоистични материални желания, за да може с предаността си да удовлетвори напълно чистия Бог. Непрестанно мислейки за Кришна в сърцето си, дживан-мукта се наслаждава на нектара на блаженството.

Така сетивните, интуитивните, рационалните, духовните и религиозните ценности на освободената душа са вечно съсредоточени върху Кришна. Ако желае да научи повече, читателят може да се обърне към „Шримад Бхагаватам“ 9.4.18-27, където се описват превъзходните качества на Махараджа Амбариша. Обратно на Дакша, цар Амбариша продължил да желае доброто дори на своя съперник, йогинът Дурваса. Макар завистливият Дурваса да се опитал да убие Амбариша с проклятие, царят останал невредим, защото го закриляла обичта на Върховния Бог. Огненият диск Сударшана, личното оръжие на Вишну, преследвал йогина из Вселената в продължение на цяла година. Най-накрая Бог съобщил на Дурваса, че ако Амбариша не му прости обидата, той никога не ще се отърве от неговия огнен диск. Когато Дурваса смирено се завърнал при царя, молейки прошка, Амбариша го посрещнал като приятел и го уверил, че ни най-малко не се е засегнал от неговото поведение. Единственото, за което се тревожел, докато Дурваса бягал от Сударшана, било да не би да му се случи нещо страшно. Със своето благородно поведение освободеният Амбариша останал недокоснат от влиянието на трите гуни.