„Човешките същества извършват добра и лоша карма; те преживяват последствията на собствените си действия. Как може да се твърди, че Господ е отговорен?“ („Махабхарата“ 3.181.5)
Този стих обобщава предишната глава. Дали сега вече проблемът с теодицеята е решен? Не съвсем. Ако приемем, че по закона на една паднала душа трябва да страда и да се наслаждава в различни животински и растителни видове, все пак си остава най-малкото едно съмнение, което силно тормози западните учени: в кой момент започва злото на кармичното въплъщение?1 „Веданта сутра“ отговаря, че кармата е (безначална).2 В отговор на това един учен изказва следното мнение: „Да се твърди, че кармата е безначална, съвсем не ни удовлетворява“.3 Според него, ако Веданта учи, че злото, произтичащо от кармичната обвързаност, е изначален факт, то тогава това учение представлява просто препъникамък пред едно по-задълбочено изследване на онова, което стои зад злото. „Веданта сутра“ обаче не приема, че безначалната карма е окончателен факт – онова „защо“, което обуславя положението на падналата душа. По тази логика можем да кажем, че душата е обвързана, защото е обвързана.
Наистина, във философията Веданта кармата, също както и отминаващото време, не се проследява до определен момент на възникване, преди който не е имало нито карма, нито време. Именно затова Веданта нарича кармата и времето анади, безначални. И все пак това, че тези фактори са постоянни, не означава, че са окончателни. „Кармата няма начало“ – това не е отговор на належащия въпрос: защо дадена душа се класифицира като грешна?4 Или с други думи, защо една душа е податлива на обвързващото действие на кармата и времето, а друга – не е? На този въпрос може да се отговори само отвъд кармата и времето – на духовната платформа, където се корени вечната същност на душата. В своята „Двадаша Стотра“ , великият вайшнава-ведантист,5 посочва, че кармата, невежеството, времето, проявленията на природата и т.н. не са вечни, защото не са живи същества. Следователно те зависят от нещо друго.6
Според Шрила това „нещо друго“ e вътрешната духовна енергия на 7, известна под названията ачинтя-пракрити (невъобразима природа) и сварупа-шакти (енергията на самия Бог). Именно тук сме изправени пред крайния, вечен факт от философията Вайшнава: отвъд външната, материалната , която възприемаме със сетивата си, съществува трансцендентална пракрити. Анализираме ли нещата докрай, ще стигнем до извода, че всъщност съществува само една пракрити, която е Божествената Природа на Върховната Личност на Бога. Но Тя бива възприемана по различни начини, според нивото на съзнание на възприемащия. Материалистите я боготворят като богинята Кали. Нейната истинска, изначална форма е такава, каквато я възприема Върховната Душа, Бог Кришна: като Шримати Радхарани, чиято любов към Кришна е толкова необятна, че самият Той се удивлява на нейното тайнство.
В своя коментар към Веданта, Баладева пише, че една от функциите на тази трансцендентална пракрити е да разграничи душите, които искрено обичат Бог, от тези, които не го обичат истински. Чрез пракрити божествената субстанция на личностната форма на Бога се разкрива на искрените. Пред неискрените обаче се разкрива само сянка или отражение (абхаса) на Бог (премна гочаре ‘пи пратяктвам на хияте тася сварупа-шакти-вриттитват према нихинешу твабхасварупенаива вякти).8
Баладева изтъква, че вътрешната енергия покрива душите, лишени от (любовта към Бога) с две покривала: сварупа-аварика (неразпознаване на вечните форми на Господ и неговите частици, духовните души) и (омотаване в трите проявления на природата).9 Освободената душа никога не е покрита от сварупа-аварика и гуна-аварика. И въпреки това тя е в пълно съзнание за материалния свят и действително живее в него. В действителност тя живее във всички светове – и материални, и духовни. Освободената душа обаче никога не изпада в заблуда по силата на своето (духовно знание): видяя тат-тад-авритти парикшаян муктас тад-анубхавамс тиштхатити на кинчид унам. Окованите души преживяват разнообразни удоволствия и страдания в различни тела.10 Но изначалната форма на всяка една душа, освободена или обусловена, остава непроменена в същността си (сварупа самйе).
потвърждава,11 че изначалната духовна форма на въплътената душа е скрита под две покривала. Едното се състои от фините елементи ум, интелигентност и фалшиво его. Другото се състои от грубите елементи земя, вода, огън, въздух и етер.
Както Бог има своята Сварупа Виграха (трансцендентална форма), така и (душата) има своето вечно чид-деха (духовно тяло). Това духовно тяло се проявява в Царството на Бога, Ваикунтха-дхама. Но когато е обвързано в материалния свят, тялото се скрива под две покривала. Първото е известно като линга, финото тяло. „Първото покривало, скриващо чид-деха на живото същество е финото тяло. Второто покривало е физическото тяло (, част 5, глава 3).
И така, твърдението на Баладева Видябхушана бе цитирано в този смисъл, че духовната природа разделя душите, лишени от Кришна-према (любов към Кришна), от душите, благословени с нея. Но защо една душа обича Бога, а друга – не? Бхактивинода Тхакура изяснява този въпрос в „Према Прадипа“. Падението на душата под двойното телесно покривало се дължи на това, че тя измества привързаността си от висшия обект на любовта – Бог Кришна – към нещо низше. Казано накратко, падението на дживата представлява избор на самата душа.
Душата винаги изпитва любов или привързаност. Следователно обусловената душа, изпаднала от присъщата си позиция, развива любов или привързаност към друг, низш обект. Затова себеудовлетворението изчезва и се появява материалното сетивно наслаждение.
Как да си представим една душа, която се привързва към нещо низше и така попада в материалния свят, като същевременно не загубва своята форма във Ваикунтха? Ето един подходящ пример. Представете си момиченце на една или две годинки, сгушено в прегръдката на майка си. В ясната лятна нощ майката изнася дъщеричката си на балкона, за да погледа пълната луна. Детето протяга ръчички към луната и започва да хленчи раздразнено. Майката ù шепне успокояващо: „Мънинка моя, искаш ли да подържиш луната в ръка? Не плачи, ще ти помогна“. Тя измъква едно огледалце от джоба си, слага го в разтворената длан на момиченцето и насочва китката ù така, че в него се улавя отражението на луната. Илюзията е пълна: сега детето държи луната в ръка. Ококорило очички като омагьосано, момиченцето забравя и себе си, и майка си – дотолкова е омаяно от „луната“, която държи в шепичката си.
Както детето всъщност не напуска обятията на майка си, така и душата никога не напуска присъщата си позиция на частица от Кришна. Но душата може да забрави тази си позиция, когато желанието ù я притегля към илюзията, както момиченцето забравя и себе си, и майка си. Този пример ни показва, че забравящата душа е незряла и че (от гледна точка на или духовното време) нейният престой в материалния свят е просто миг на невнимание.
Щом дживата пропада в материалния свят чрез конкретно действие по свой избор, защо тогава се казва, че нейната карма (действията с цел сетивно наслаждение) е анади, безначална? Не би ли било по-добре, ако кармата започне да се бележи от момента на падението? Тхакура дава отговора отново в „Шри Чайтаня-шикшамритам“ 5.3.
С навлизането си в материалното време обвързаната джива подлежи на минало, бъдеще и настояще. Като слуга на трикала (тройното време) тя преживява удоволствия и страдания. Материалното време произхожда от духовното време (читкала). И тъй като читкала няма начало, произходът на кармата на дживата, или нейното извръщане от Бога, предхожда материалното време. Затова за кармата се казва, че е безначална. Следователно преценката за материалното време е, че коренът на кармата се намира отвъд това време. И затова се казва, че кармата е анади.
В „Према Прадипа“ Шрила Бхактивинода Тхакура убедително обяснява, че изначалната форма на падналата душа като обитател на духовния свят си остава непокътната дори докато тя се намира в материалното съществуване. Нейното усещане за идентичност обаче е трансформирано от материалния ум.
Макар и обусловено от материалната природа, живото същество не е откъснато от собствената си форма във Ваикунтха. Поради общуването със заразената материална атмосфера, духовната идентичност на обусловеното живо същество се трансформира в ума. И въпреки това живото същество не е отделено от присъщата си природа. Какво означава духовната идентичност на обусловеното живо същество да се трансформира в ума? В „ Чаритамрита“, Мадхя 20.108, се заявява, че душата е кришнера татастха-шакти: „маргинална енергия на Бог Кришна“. Думата татастха (маргинален) показва, че душата балансира на границата на избора между Кришна съзнание и , материалното съзнание. Ако душата избере мая, тогава правото на избор – основен компонент на индивидуалната идентичност – е отстъпено на материалния ум. С други думи, душата се вцепенява при контакта с илюзорната енергия и се превръща в деактивиран, пасивен наблюдател; умът, тази фина материална „леща“, през която душата наблюдава грубото тяло и сетивните обекти, приема и отхвърля (санкалпа-викалпа).12 Когато прави избор, умът разчита на (интелекта) – наличността от рационално и интуитивно знание, което се предоставя от Свръхдушата (Параматма). Свръхдушата е експанзията на Кришна, която живее в сърцето заедно с душата. Предоставяйки буддхи, Господ съдейства на безпомощната душа да изпълни желанията си.
Да предположим, че съм много жаден, а вода под ръка няма. Обаче аз все пак намирам бутилка с течност, която изглежда много привлекателна за сетивата ми. Умът ми понечва да я приеме: „Да, пийни“. И както повдигам бутилката към устата си, виждам етикет на нея. Смисълът на знаците (букви и числа) на етикета не е очевиден за сетивата ми; за да ги разбера, имам нужда от рационален интелект. От буддхи умът ми получава разбирането, че етикетът предупреждава: тази бутилка съдържа отрова. Умът ми моментално отхвърля мисълта да пия от нея.
По-горе споменах, че умът и интелектът са два аспекта на лингадеха, или финото тяло. Третият аспект е , или фалшивото его. Това е погрешното (т.е. материалното) усещане за идентичност, която душата трябва да приеме, за да придобие самоувереност и да се опита да контролира и да се наслаждава на материята. Буддхи става пригоден за ума в съответствие с фалшивото его. Да предположим, че притежавам егото на възрастен мъж. Пригоденият за мен буддхи ще е различен от пригодения за душата, чието аханкара се отъждествява с тялото на малко дете, куче, котка или червей.
В живота си всички многократно сме се изправяли пред един „микрокосмичен“ морален конфликт, който бушува дълбоко в нас. Изглежда като че ли буддхи и аханкара теглят ума в противоположни посоки. Да речем, че се разхождам в някой парк. В тревата намирам натъпкан с пари портфейл. Аханкара нахлува в ума ми с чувството за собственост: „Вземи тоя портфейл, сега е твой“. Буддхи, от друга страна, предупреждава ума ми да не докосвам портфейла, защото може да си имам неприятности със закона. Познаването на закона, също както и знанието относно етикета на бутилката, идва от рационалната страна на буддхи. Съществува и интуитивна страна. Ако не се вслушам в разума и прибера портфейла в джоба си, интуитивната страна на буддхи ще се задейства с чувството на вина.
Според едно традиционно вярване всяко живо същество си има два ангела: добрият на едното рамо и лошият на другото. Добрият ангел нашепва на ума благоприлични мисли. Лошият ангел, разбира се, нашепва неблагопристойни мисли. Това е обобщението на личната ни морална борба. Необходимо е да знаем обаче, че тази борба протича в мрака на невежеството относно трансценденталния морал. Философията Вайшнава хвърля светлина върху механизмите на ума, буддхи и аханкара и ние виждаме, че извън ограничените ни човешки представи за правилно и погрешно съществува по-висша ценностна система.
Дали ще се измъкна с портфейла, или ще го оставя в тревата – и в двата случая аз съм под въздействието на фалшивото его. Мой ли е портфейлът, че да го прибера в джоба си? Не. Мой ли е портфейлът, че да го оставя в тревата? Не. Той принадлежи на другиго. Следователно трябва да го пазя временно, докато не намеря неговия собственик. По подобен начин моето материално тяло принадлежи на Кришна. Той го е предоставил на моите грижи. Нямам правото нито да се наслаждавам на това тяло, нито да го отричам. Единственият ми дълг е да служа на този, който е дал това тяло и който ще го отнеме. Да се наслаждаваш на тялото или да го пренебрегваш, означава, че буддхи и аханкара са се наговорили да хванат ума ти в капана на егоизма.
Метафората с двата ангела е прекалено опростена. По-уместна е поговорката „Животът на най-добрите от нас преминава в избора между зло и зло“. У някои хора буддхи застава на страната на аморалното аханкара. Такива хора не намират нищо лошо в престъпното поведение. Техният буддхи е доволен да измисля противозаконни и неморални начини да задоволява егоизма им. Обществото смята тези хора за „лоши“, защото те действат според изкривени регулиращи принципи: „Правото е на страната на по-силния“, „Твоето страдание е мое удоволствие“, „Моето си е мое, твоето и то е мое“. У други хора аханкара застава на страната на моралистичния буддхи. Уважавайки себе си като почтени граждани, спазващи закона, те се гордеят, че никога не са извършили престъпление. Обществото смята такива хора за „добри“.
В крайна сметка обаче всяка душа, която избира мая вместо Кришна и вследствие на това преотстъпва своята идентичност на ума, интелекта и фалшивото его, изпада в зло. „Шримад Бхагаватам“ 11.20.26 предлага действителния регулиращ принцип на душата – принципа да остане неизменно в трансцендентална позиция.
Твърдо се заявява, че неотклонното придържане на трансценденталистите към съответните им духовни позиции – това е истинското благочестие, а грехът възниква, когато един трансценденталист занемарява своя дълг. Този, който приема такъв стандарт за благочестие и греховност, като искрено желае да се откаже от всякакви минали връзки със сетивно наслаждение, е способен да потисне материалните дейности, които по природа са нечисти.
Све све ‘дхикаре (собствената позиция) е изначалната идентичност на духовната душа като приближен на Върховната Божествена Личност в духовния свят. Всяко отклонение от тази идентичност е състояние на падение. Как е възможно една душа, намираща се в естествената си позиция близо до Бога, да се отклони? Отговорът е: като наруши естествената си позиция. Тя прави това, когато приеме себе си за равна на Бога във всяко отношение. В стих 3.2.20 от своя коментар „Говинда-Бхашя“ към „Веданта сутра“ Шрила Баладева Видябхушана изтъква вечната разлика между Бог и неговите частици.
Върховната Душа е най-великата. Тя е независима и вечно неограничена, въпреки че приема материални качества (например в своята сришти-карта, забавлението да създава, поддържа и унищожава материални вселени). Индивидуалните духовни души обаче са много мънички. Като приемат материални качества, те си налагат тежки ограничения.
Душите, които приемат материални качества с фалшивата вяра, че подобно на Кришна са господари на материята, Господ нарича грешни. Безгрешните души, изпълнени с любов към Бога, никога не са ограничени от материални качества дори да навлязат в материалното творение, защото идването им в материалния свят става по волята на Кришна.
Макар че разликата между освободеното и обусловеното състояние е огромна, душите и в двете състояния имат обща, вечно неизменна черта: всяка душа притежава индивидуална идентичност. Тази индивидуалност е очевидна както във висшите, така и в нисшите форми на живот, обусловен или освободен. Баладева доразвива този въпрос в „Прамея-ратнавали“ 5.1.
И в обусловеното, и в освободеното си състояние са разположени на висши и нисши нива. Въпреки че всички живи същества са еднакво съзнателни и притежават знание в границите на способностите си, те разкриват изначалната духовна природа в различни степени. Доколко е разкрита тази изначална природа се определя от тяхната чистота и отдаденост на Върховния Бог.
В „Шри Чайтаня-шикшамритам“ 5.3 Шрила Бхактивинода Тхакура очертава пет степени на човешки живот. Те отбелязват прехода от обусловено към освободено състояние, като кулминацията е чистата преданост. В тези степени става очевидна вайшнавската концепция за морално развитие. Най-нисшата е нитисуня-дживана или живот, лишен от морал. Кевала-наитика дживана е следващата степен – това е морален живот, но нищо повече. Третата степен е сешвара наитика дживана – морален живот, съчетан с вяра в Бога. По-висша от тази е садхана-бхакта дживана – живот, ръководен от преданост към Бога. Петата и най-висша степен е бхава-бхакта дживана – живот в екстатична преданост към Кришна. Пътищата, по които могат да се достигнат най-висшите две степени, са посочени от Шри Чайтаня Махапрабху в , Антя, 4.70-71:
Сред пътищата на , или регулираната преданост, деветте предписани метода са най-добри, защото тези процеси притежават огромна мощ и чрез тях човек може да се отдаде на Кришна и да изпита екстатична любов към него. (Деветте предписани метода са: да се слуша за Кришна, да се повтаря неговото свято име, да се помни Кришна, да се служи в неговите лотосови нозе, да се обожава формата му, да се отправят молитви към него, да се изпълнява мисия в негово име, човек да стане негов приятел и да му отдаде всичко.) От деветте процеса на преданото служене най-важният е винаги да се повтаря святото име на Бога. Ако човек прави това, като избягва оскърбления, може много лесно да постигне най-ценната любов към Бога.
Грешната душа си възвръща безгреховността чрез (отдаденост на Кришна). Кулминацията при деветте метода на бхакти е постоянното повтаряне на святото име – Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе/ Харе , Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе – което възнаграждава с най-скъпоценното съкровище за душата: Кришна према, чиста любов към Кришна.
Тук могат да възникнат някои въпроси, останали без отговор досега. След като душата е изпаднала от своята трансцендентална връзка с Кришна и сега трябва отново да възстанови тази връзка, това не означава ли просто затваряне на един кръг? Какво би предпазило душата от това да се върти в този кръг отново и отново – да напуска Кришна и да се връща пак при него – и така до безкрай? Това не би ли било едно вечно колело на неудовлетвореност; колело, което задвижва други, по-малки колела: повтарящото се сътворение, поддържане и унищожение на Вселената, повтарящите се раждане и смърт?
Отговор на тези съмнения откриваме в следната молитва на ведическите към Върховния Бог по време на жертвоприношението, изпълнено в древността от цар Набхи.
Всички житейски стремежи и богатства се увеличават в теб – пряко, изобилно, непрестанно и безгранично. Ти си безгранично блаженство и самото съществуване. Що се отнася до нас, о, Боже, ние винаги се стремим към материално наслаждение. Ти нямаш нужда от тези жертвоприношения, те са предназначени за нас, за да можем да получим твоята благословия. Жертвоприношенията се изпълняват заради техните плодове – Ти не се нуждаеш от тях („Шримад Бхагаватам“ 5.3.8).
Кришна е не просто цел в живота, нито дори най-висшата цел в живота. Да се твърди това, би означавало, че има и други цели освен него; дори да са по-нисши, другите цели все пак биха могли да предложат желани резултати, които да ни липсват, когато постигнем пряко общуване с Кришна. Например повечето хора ще се съгласят, че да постигнеш важен пост в правителствената структура, е по-висша житейска цел, отколкото да си останеш в стария чифлик на село, където си роден. И все пак, дори един министър изпитва носталгия към родния дом и има нужда от време на време да посети скромното място, откъдето е тръгнал. Този пример може да се отнесе към процеса на развитие на любовта към Бога: дори да постигна трансценденталната обител на Кришна, възможно е животът в материалния свят да ми липсва. Но брахманите изключват този аргумент напълно. Те казват, че всички житейски цели, независимо какво ни привлича, са установени във вечното лоно на Кришна. Той е единственият истински обект на нашето желание.
Брахманите казват още, че безграничното блаженство на Кришна непрестанно се разширява. Така завръщането на душата при Кришна не е като изкачването на високо планинско плато със стръмни склонове. След изнурително катерене нагоре човек достига някаква пуста, равна земя и не му остава нищо друго, освен да се поразходи насам-натам по платото, да огледа света в низината и да се върне обратно надолу. Завръщането при Кришна не е нищо подобно.
Брахманите признават, че техният интерес е бил отделèн от този на Господ. Тяхното ведическо жертвоприношение не би увеличило неговото щастие. По-скоро те искат да получат щастие от Бога. Те се занимават с така наречените „плодоносни дейности“, чрез които се наслаждават сетивата на извършващия ги. Плодоносната работа води до бъдещи раждания в материални тела. Преданото служене представлява работа, на която се наслаждават трансценденталните сетива на Бога. Тази работа води до вечна, любовна връзка с Шри Кришна. Ведическите брахмани се представят пред Господ като вещи в ритуалните жертвоприношения, но невежи по отношение на чистата преданост. Тук трябва да се отбележи, че лично Върховният Господ стои пред тези брахмани на арената за жертвоприношения на Махараджа Набхи. Те са имали щастието да го видят действително. Но съжаляват, че не знаят за какво да го помолят освен за материални благословии. Те не са способни да се възползват от неговата близост по трансцендентален начин. Това означава, че да „познаваш“ Бог и дори да го „видиш“, не е обезателно същото, като да го обичаш.
Има и една друга молитва – с нея полубоговете се молят на Господ, когато Той лично се появява, за да благослови техните усилия да победят демона Вритрасура. Те възхваляват чистите предани на Господа, защото единствено те знаят тайната как да обичат Кришна; с тази обич вкусват безграничното, вечно нарастващо блаженство на общуването с него.
Затова, о, унищожителю на демона Мадху, непрестанно трансцендентално блаженство се лее в сърцата на онези, веднъж вкусили капчица от нектарния океан на твоята слава. Такива възвишени предани забравят мъничкия проблясък на материално щастие, породено от материалните сетива зрение и слух. Освободени от всички желания, те са истински приятели на всички живи същества. Поднасяйки ти своите сърца в трансцендентално блаженство, те знаят как да постигнат истинската цел на живота. О, Господи, Ти си душата и скъпият приятел на такива предани, които никога нямат нужда да се връщат в този материален свят. Как биха могли да се откажат от преданото служене на теб? („Шримад Бхагаватам“ 6.9.39).
Понякога хората питат защо преданите се съсредоточават само върху Кришна? Дали не пренебрегват хората от този свят? Този стих дава отговор на въпроса им. Хората от този свят се стремят към щастие, но никога няма да го намерят в материята. Затова преданите на Кришна са техни истински приятели – защото само те знаят къде може да се намери истинското щастие. Само чрез Кришна-према човек се освобождава от смъртта; а Кришна-према се получава само чрез божествената милост на онези предани, които пият от нектарния океан на чистото Кришна съзнание.
Бележки
- 1.Ако приемем, че по закона на карма една паднала душа трябва да страда и да се наслаждава в различни животински и растителни видове, все пак си остава най-малкото едно съмнение, което силно тормози западните учени: в кой момент започва злото на кармичното въплъщение? На страница 237 от книгата, озаглавена „Измеренията на карма“, под редакцията на С. С. Рама Рао Паппу (edited by S. S. Rama Rao Pappu, The Dimensions of Karma, 1987), професор А. Л. Хърман задава въпроса дали законът на контролира Бог, или Бог контролира закона на карма. Ако първото е вярно, тогава как Бог може да бъде всемогъщ? А ако второто е вярно, тогава не носи ли Бог отговорността за страданието? От гледна точка на падението на душата във веригата от раждане и смърт въпросите на Хърман могат да се оформят по следния начин: дали кармата задължава Бог да остави някои души, да ги пусне надолу от трансцендентния свят в , колелото на раждане и смърт? Тогава как така Той ще бъде тяхното всемогъщо спасение и подслон? Или пък Бог пуска души в самсара по свой собствен избор? Ако е така, не е ли Той отговорен за тяхното страдание?
- 2.„Веданта сутра“ отговаря, че кармата е(безначална). Както се заявява във „Веданта-сутра“ 2.1.35, на кармавибхагад ити чен нанадитват: „(Би могло да се спори, че карма) не може (да е причина за страданието, тъй като в началото на сътворението) кармите (на ) са били неразличими (от Върховния, изначалния източник на сътворението). Това е неправилно, защото кармата няма начало.“
- 3.В отговор на това един учен изказва следното мнение: „Че кармата няма начало съвсем не ни удовлетворява“: Трой Орган в „Измеренията на кармата“ (Troy Organ, The Dimensions of the Karma, 1987, под редакцията на Ш. Ш. Рама Рао Паппу), стр. 333.
- 4.„Кармата няма начало“ – това не е отговор на належащия въпрос: защо дадена душа се класифицира като грешна?: Сутрата, която ни казва, че кармата е безначална (2.1.35) е от раздел сутри, озаглавен „Ваишамянаиргхриня-адхикаранам“. Този раздел оборва представата, че Върховният е жесток или несправедлив. Той не е отговорен за мъките и удоволствията на живите същества; отговорни са техните добри и лоши дела от предишните животи. Разделът „Ваишамянаиргхриня“ ни казва, че кармата достига до настоящето от едно безначално време, още преди създаването на тази вселена, от вселени, които вече не съществуват. Но в този раздел не се казва защо някои души стават кшара (грешни) в определен момент.
- 5.Мадхвачаря, великият вайшнава-ведантист: Шрипад Мадхвачаря се появил през 1238 г. близо до Удупи (Карнатака) като син на Мадхягеха Бхатта и неговата съпруга Ведавати, които го нарекли . Той приел отречение, , на дванайсетгодишна възраст и получил името Пурнапрагя. През седемдесет и деветте години, които прекарал на Земята, той мощно защитавал Вайшнава Веданта от Адваита Веданта на Шанкарачаря.
- 6.…кармата, невежеството, времето, проявленията на материалната природа и т.н. не са вечни: Оригиналният текст на санскрит от „Двадаша Стотра“ гласи: на чакармавимамала кала гуна прабхрити исамачит танутад хи ята.
- 7.Според Шрила Баладева Видябхушана това „нещо друго“ e вътрешната духовна енергия на Кришна: Баладева Видябхушана написва „Говинда Бхашя“, коментар върху Веданта сутра в традицията на Гаудия Вайшнава през XVIII век. В този коментар към стих 3.2.37 от „Веданта сутра“ откриваме следните две пояснения: > Удовлетворен от обожанието на своите предани, Върховната Божествена Личност разкрива личностната си форма по милостта на невъобразимата си енергия. Понеже, отвръщайки на любовта на своите отдадени, Бог става лично видим за тях, това не означава, че Той не прониква навсякъде чрез безличностния си аспект. Неговата вътрешна енергия прави и двете възможни. На онези, които не го обичат, Той представя само своята отразена форма (абхасарупа). В „Бхагавад гита“ 7.25 Той казва: „Никога не се проявявам пред глупавите и неинтелигентните. За тях Аз оставам покрит от моята вътрешна енергия“. В своя коментар към „Шримад Бхагаватам“ 3.9.11 изразява същата мисъл. Тази привързаност към определена форма на Бога се нарича сварупа-сиддхи. Бог се появява в лотосовото сърце на предания във вечната форма, която той пожелава, и така Бог никога не се отделя от него, както се потвърждава от предишния стих. Ала Бог не се разкрива пред случайния, неистински поклонник. Това се потвърждава и в „Бхагавад гита“ (7.25): нахам пракаша сарвася йога-мая-самаврита. В лекцията върху „Шримад Бхагаватам“, изнесена на 16-ти декември, 1974 г. в Бомбай, Шрила Прабхупада прави следното заключение относно начина на мислене на душите, чиято отдаденост на Кришна е само привидна, а не истинска: „нахам пракаша сарвася йога-мая-самаврита – Те си мислят, че „Кришна и ние сме едно и също“. Но нещата не стоят така.
- 8.Чрез пракрити Божествената субстанция на личностната форма на Бога се разкрива на искрените. Пред неискрените обаче се разкрива само сянка или отражение (абхаса) на Бог: Тук може да се зададе въпросът какво представлява отразената форма на Бога, проявяваща се чрез вътрешната енергия пред душите, чиято отдаденост не е истинска? В увода си към „Шри Чайтаня чаритамрита“, Ади лила, глава 5, Шрила Прабхупада пише, че Господ „обръща своя поглед към материалната енергия и чрез отражение на своето трансцендентално тяло Той се слива с материалните елементи“. Това отражение е Кала, Времето, което води началото си от погледа на (Върховната Душа). Кала бива прието в (утробата на материалната природа) и така кара съставните елементи на прадхана да се сливат в пленителните качества на космическото творение. В своя коментар към „Шримад Бхагаватам“ 10.87.38, написан между 1350 г. и 1450 г., отправя молитва към Върховния Бог: > Погледът, който отправяш към своята съпруга, включва времето, материалните склонности на живите същества и прочее. Този поглед танцува по нейното лице и така събужда множеството сътворени същества, които се раждат в проявленията на добро, страст и невежество. О, Господи Нрихари, твоята Мая, стъпила върху главата ми, ме притиска тъй силно, че ми причинява огромно страдание. Сега съм дошъл при теб, търсейки подслон. Моля те, накарай я да престане. В „Шримад Бхагаватам“ 8.17.27 казва, че Господ привлича всичко във Вселената чрез действието на кала-стотра, вълните на времето. Също както Кришна е центърът на внимание в духовния свят, неговото отражение като Кала представлява същият притегателен център за материалния свят. „Всяко взаимоотношение, което откриваме тук – пише Шрила Прабхупада в „Раджа видя“, Глава 8 – е просто изопачено отражение на взаимоотношение, което имаме с Върховния Бог. Всяко нещо, което откриваме в този материален свят, е родено от Абсолютната Истина, само че тук то е отразено изкривено във времето“. Абхаса-рупа на Бога отразява в съзнанието на дживите цялата гама от житейски преживявания, а не само възприеманото чрез зрението като огледално отражение.
- 9.Баладева изтъква, че вътрешната енергия покрива душите, лишени от(любовта към Бога) с две покривала: В своя коментар „Говинда бхашя“ към „Веданта сутра“ 4.4.19 той пише следното: > Има шест вида трансформации (викара), през които живите същества преминават в материалното съществуване (раждане, израстване, развитие, възпроизвеждане, остаряване и смърт). Всичко, което е трансцендентно спрямо викара, се нарича викара-аварти. Господ, неговата обител и всички, които споделят божествените качества на Господ, са викара-аварти. Освободената душа познава всички царства (викара и викара-аварти) и знае всичко за Бога, източника на тези царства. И освободената душа, и окованата душа обитават едни и същи царства, но освободената душа не е покрита. „Катха Упанишад“ 2.2.1 обяснява: „Има град с единадесет порти (човешкото тяло), който принадлежи на неродения, Върховния с чистото сърце. Онзи, който медитира върху него, никога не ще се оплаче от този град. Освободен от онова, което покрива формата на Господ, той е свободен от покривалото на материалната природа“. Така освободената душа не е в плен на сварупа-аварика (невежество, което покрива духовната форма) и (съзнание, покрито от трите проявления).
- 10.Окованите души преживяват разнообразни удоволствия и страдания в различни тела: В своя коментар към „Веданта сутра“ 2.3.49, „Говинда Бхашя“, Баладева пише: > Въплътените души нямат еднакви преживявания. Защо? Макар че по своята същност духовните им форми са еднакви, кармичните им съдби се различават. Тези съдби са безначални.
- 11.Шрила Бхактивинода Тхакура потвърждава: През 1838 г. Бхактивинода Тхакура се ражда в района на Надия, Бенгал. Неговата мисията в този живот е да възроди чистата философия и мисията на Бог Чайтаня и да положи принципите на съвременната институционална форма на движението Харе Кришна. На тези принципи Негова Божествена Милост А. Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада основава Международното общество за Кришна съзнание (ИСКОН) през 1966 г.
- 12.С други думи, душата се вцепенява при контакта с илюзорната енергия и се превръща в деактивиран, пасивен наблюдател; умът, тази фина материална „леща“, през която душата наблюдава грубото тяло и сетивните обекти, приема и отхвърля (санкалпа-викалпа): Човек, който знае, че трите проявления – добро, страст и невежество – не са качества на душата, а качества на материалната природа, и който знае, че чистата душа е само наблюдател на действията и реакциите на тези проявления, трябва да се смята за освободена личност. Тези качества не го обвързват („Шримад Бхагаватам“ 6.12.15). > Върховната Божествена Личност каза: „Скъпи мой , човекът, лишен от интелигентност, погрешно се отъждествява с материалното тяло и ум и когато такова погрешно знание възникне в съзнанието, материалната страст – причина за огромни страдания – пропива ума, който по природа е установен в доброто. Тогава заразеният от страстта ум потъва в правене на многобройни планове за материален напредък. Така, постоянно мислейки за проявленията на материалната природа, глупавият човек се измъчва от непоносими материални желания“ („Шримад Бхагаватам“ 11.13.9-10).