15. Дхарма шила

Както видяхме, дори случайното изричане на святото име на Кришна може да освободи и най-грешния човек от наказанието на Ямараджа. В тази глава ще се занимаем със съвършената моралност, която разцъфва у човека, всецяло отдаден на повтарянето на святите имена. Бог Кришна обяснява този съвършен морал в Дванадесета глава на „Бхагавад-гита“.

Веднага може да се постави въпросът доколко е уместно да се водят каквито и да било разговори за някакво идеализирано поведение в нашия ръбат, груб свят, където „готин“ означава повърхностен, навъсен, обсебен от себе си, завладян от секса, емоционално изтръпнал, безмилостно материалистичен и презрителен към авторитетите. Тази гледка май не е твърде лицеприятна, но хората наистина са такива: за какво да се блъскаме и циврим по някаква си напълно невъзможна възвишена чистота?

Вайшнавският отговор е: желанието да се преодолее човешката природа, е част от самата човешка природа. Както ще видим, дори най-отдаденият атеист защитава „трансценденталното предназначение“ на морала. Трудното е там, че на хората не им достига морална сила – или с една дума, добродетел – за да прекрачат отвъд деградиращото влияние на Кали-юга. В тази глава ще обсъдим не само съвършената моралност, но и как хората могат да постигнат добродетелността, необходима, за да се живее по такъв начин.

На санскрит съвършено моралният човек се нарича дхарма-шила. Шила означава дисциплина; този, който е дисциплиниран и твърдо следва правилата и предписанията, изложени в свещените книги, е дхарма-шила. Човекът, напълно лишен от всякакъв морал, се нарича адхарма-шила – твърдо противопоставящ се на дхарма.

Но в кои писания е представена съвършената дхарма? По света съществуват най-различни свещени текстове и често се оказва, че в един текст се одобрява поведение, което в друг текст се осъжда. Дали индуисткият морал представлява съвършената дхарма? Ами будистката дхарма, християнската дхарма, мюсюлманската дхарма? В „Шримад Бхагаватам“ 11.2.34 се отговаря така:

Дори невежите живи същества лесно могат да познаят Върховния Бог, ако възприемат средствата, които Той е предписал. Процесът, който Господ е препоръчал, е известен като бхагавата дхарма или предано служене на Върховната Божествена Личност.

Съвършената дхарма следователно е бхагавата-дхарма – религията и моралността, на които учи лично Бхагаван, Върховната Божествена Личност. Бог не е индуист, будист, християнин или мюсюлманин. Всяка една от тези религии има какво да ни каже за Бога, но какво ни казва Бог за себе си? Преди пет хиляди години на бойното поле Курукшетра Той проявява вселенската си форма и разкрива, че всички обекти на преклонение, изтъквани в различни религиозни текстове – Брахма, Шива, полубоговете, мъдреците, небесните змии и всички живи същества – се поддържат в неговата Божествена Личност („Бхагавад-гита“ 11.15). Той дава следната заповед на Арджуна и на всяко същество във вселената:

Изостави всички видове религии и просто ми се отдай. Аз ще те освободя от всичките ти греховни последствия. Не се страхувай („Бхагавад-гита“ 18.66).

Означава ли това, че в името на любовта си към Кришна трябва да изоставим всякакви морални повели? Никога. При всички случаи обаче това означава, че съществуват морални повели, които особено се нравят на Кришна. В Дванадесета глава от „Гита“ Бог изяснява кои точно са те, като ги нарича дхармамрита, „нетленна дхарма“ или „нектарна дхарма“.

Човек, който не завижда и е добър приятел на всички живи същества; който не се мисли за собственик и е свободен от лъжливо его; който еднакво приема щастие и нещастие; който е търпелив, винаги удовлетворен, себеконтролиращ се; който решително се ангажира в предано служене с ум и разум, установени върху мен – този мой предан ми е много скъп. Личност, която не безпокои никого и не е обезпокоявана от никого; която остава уравновесена в щастие и нещастие, страх и безпокойство, ми е много скъпа. Този мой бхакта, който не зависи от обикновения ход на нещата, който е чист, опитен, безгрижен, освободен от всякакви страдания, който не се стреми към някакъв резултат, ми е много скъп. Този, който не се радва и не скърби, който не се оплаква и не желае, който се отказва и от благоприятните, и от неблагоприятните неща – такъв предан ми е много скъп. Този, който се отнася по еднакъв начин към приятели и врагове; който остава уравновесен в чест и безчестие, зной и студ, щастие и нещастие, слава и позор; който е освободен от замърсяващо общуване и винаги е мълчалив и удовлетворен от всичко; който не се грижи да си осигури жилище; който е установен в знание и се ангажира с предано служене – такава личност ми е много скъпа. Всички, които следват вечния път на преданото служене и напълно се ангажират с вяра; за които висшата цел съм Аз, те са много, много скъпи за мен („Бхагавад-гита“, 12.13–20).

Всички тези правила могат да се изкажат по-стегнато в следните шест принципа на отдаването:

Да се приемат нещата, които благоприятстват преданото служене, да се отхвърлят неблагоприятните, да се вярва в закрилата на Кришна, Бог да бъде единственият ни закрилник и господар, да се отдаваш изцяло на Бога и винаги да бъдеш смирен и хрисим – това са шестте лица на пълното отдаване („Хари-бхакти-виласа“ 11.676).

А горните шест принципа могат да бъдат сведени до два:

Трябва винаги да помним Върховната Личност и никога да не го забравяме. Всички правила и забрани, упоменати в шастрите, трябва да служат на тези два принципа (Из „Падма-пурана“, цитирана в „Шри Чайтаня-чаритамрита“, Мадхя 22.113).

Когато правилата се сгъстят по този начин, нищо не се губи. Винаги да помниш Кришна и никога да не го забравяш, означава да приемаш всичко, което благоприятства служенето нему, да отхвърляш всичко, което го възпрепятства, да се поставиш под негова и ничия друга закрила, да принадлежиш на Бога и в тази си позиция да оставаш винаги хрисим и смирен. Ина свой ред да приемаш всичко, което благоприятства служенето на Кришна, означава да бъдеш добър приятел на всички живи същества, да приемаш всичко, което Бог ти изпраща с удовлетворение, да бъдеш овладян и умът и интелектът ти да бъдат неотклонно съсредоточени в Кришна, да бъдеш непоколебим в служенето си на Бога, да бъдеш чист, да бъдеш вещ и да си установен в знание. Да отхвърлиш всичко неблагоприятно, означава да стоиш далеч от завистта, чувството за собственост, лъжовното его, личните болки и страдания, личните интереси, екзалтацията и депресията, копнежите и оплакванията, доброто и злото, замърсяващото общуване и привързаността към определено жилище. Да се оставиш на закрилата на Бог и никого другиго, означава никой да не може да наруши спокойствието ти, да бъдеш свободен от страхове или тревоги, да не зависиш от ежедневния ход на нещата и да се отнасяш еднакво към приятели и врагове. Да принадлежиш на Бога и в тази си позиция да бъдеш винаги смирен и хрисим, означава еднакво да посрещаш щастие и нещастие, да бъдеш търпелив, да не затрудняваш никого и да бъдеш уравновесен в чест и безчестие, жега и студ, слава и позор.

В „Шримад Бхагаватам“ 12.2.1 се заявява, че настоящата епоха ограбва човешките същества от тяхната морална и религиозна тъкан:

В Кали юга (настоящата епоха на лицемерие и кавги) ще отслабнат следните неща: религията, истинността, чистотата, милостта, продължителността на живота, телесната сила и паметта.

Тогава как ще могат хората да се отдадат на Кришна, след като, за да го удовлетворят, се изисква да бъдат религиозни, истинни, чисти; щом като самата епоха пресушава и свежда тези добродетели почти до минимум? Преди петстотин години Бог Кришна слиза отново в света като Шри Чайтаня Махапрабху¹, за да ни покаже как да се отдадем на Кришна въпреки низшето си раждане в Кали юга. Бог Чайтаня предлагал един метод на отдаване, състоящ се от два стадия. Методът е повтарянето на Харе Кришна маха-мантра заедно с предани. Това кара ума непрекъснато да мисли за Кришна и никога да не го забравя; оттук постепенно се проявяват всички ценни качества на дхармамрита – нетленната дхарма, предложена от Бога в „Бхагавад-гита“. Двата стадия на повтарянето са: 1) практикуване; 2) екстаз.

При стадия на практикуването (садхана) човек дава обет да се въздържа от ядене на месо, незаконен полов живот, хазарт и приемане на опияняващи средства – четири греховни навика, в които Кали пряко се спотайва. Човек трябва да замести лошите навици с регулирано предано служене: общуване с предани на Кришна, приемане на духовен учител, ставане рано, къпане най-малко два пъти дневно, присъствие на храмови служби пред формата за обожание сутрин и вечер, ежедневно слушане и четене на „Шримад Бхагаватам“ и „Бхагавад-гита“, хранене само с ястия, поднесени на формата за обожание, повтаряне на Харе Кришна маха-мантра определен брой пъти с броеница, редовно изпълняване на санкиртана (групово пеене на Харе Кришна в съпровод на музикални инструменти), подпомагане разпространението на Кришна съзнание из целия свят и така нататък. Садхана-бхакти се смята за първична религиозност (мукхя-дхарма), защото тя подхранва четворните плодове на доброто (дхарма, гяна, ваирагя и аисваря) чрез регулирано служене на Върховния Бог, а не чрез вторични религиозни процеси, като ритуални жертвоприношения, изкупление на греховете и строг аскетизъм.

В стадия на екстаз (бхава-бхакти) принципите на садхана външно се запазват, докато преданият вкусва нектара на интимното духовно общуване с Кришна. Този висш вкус възниква от слушането за Кришна, пеенето на неговото свято име и помненето на Кришна с рага (чиста емоционална привързаност).

Стадиите садхана и бхава на отдаването водят до према-бхакти – чисто, любовно предано служене на Бога, проявявано от личните приближени на Кришна в духовния свят. След като изостави материалното си тяло, душата, влюбена в Бога, напуска материалната вселена и се озовава в компанията на тези вечно освободени предани в Голока – мястото на Кришна лила, или божествени забавления, които Той споделя само със своите обични слуги, приятели, родители и съпруги.

Целият този процес е обобщен в „Шри Чайтаня-чаритамрита“, Антя, 20.13-14. Това е юга-дхарма, единственото практическо средство за постигане на чиста любов към Бога в настоящата епоха.

Като повтаря заедно с другите Харе Кришна маха-мантра, човек може да унищожи греховните условия на материалното съществуване, да пречисти замърсеното сърце и да пробуди най-разнообразно предано служене. Резултатът от повтарянето на святите имена е, че човек пробужда любовта си към Кришна и вкусва трансцендентално блаженство. Най-накрая човек постига общение с Кришна и се заема предано да му служи, сякаш потопен в безграничен океан от любов.

Възникват няколко въпроса, които живо интересуват както членовете, така и наблюдателите на движението за Кришна съзнание: какво се случва с предания, който се отклони от дхарма-шила (моралната дисциплина) на чистото предано служене? Възможно ли е да се поправи, или е осъден вовеки? Стегнат, пълен отговор дава Сатсварупа даса Госвами на страници 122 и 123 от своята книга, написана през 1990 г., „Признателност към Прабхупада“.

Когато един ученик се държи зле, той губи благодатта на своя гуру. Така, ако някой твърди, че е лоялен, но в същото време се държи зле – това не е ли оскърбление? Може да се каже обаче, че духовният учител не смята всяко лошо поведение за оскърбително. В „Бхагавад-гита“ се заявява, че дори някой да извърши най-отвратителни деяния, ако той е действително ангажиран с предано служене, този човек се смята за свят, понеже е правилно установен. Понякога поради минали навици, преданият може да постъпи лошо, но той е правилно установен, ако остане на пътя на бхакти. Гуру може да прости случайните оскърбления, следователно може да ги прости и Кришна. В Кришна съзнание не е необходимо да се извършват отделни действия за изкупление на оскърбленията. Ако човек изрази искрено съжаление и се опита да се поправи, като избягва последващи оскърбления или неправилно поведение, милостивият духовен учител ще му прости.

Тук трябва внимателно да разграничим лошото поведение от оскърблението. Оскърблението (апарадха) в живот на отдаденост е много по-сериозно нарушение, отколкото поведение, което нарушава системата от морални правила, регулиращи обикновения живот. Оскърблението не се нрави на духовния учител и Кришна. Едно оскърбление, ако е достатъчно сериозно, може да спре напредъка по пътя на бхакти за множество животи напред. Подробното описание на оскърбленията в живот на отдаденост не е във фокуса на тази книга, макар че в Дванадесета глава бяха представени пет от най-тежките оскърбления, които принадлежат към интелигентността от Ада (нараки-буддхи). Оскърбленията всъщност не представляват нарушаване на гауна-видхи, което включва моралния закон. Те нарушават мукхя-видхи, закона, който управлява преклонението към Бога. И все пак най-опасните оскърбления водят до морална низост. Те замърсяват сърцето; замърсеното сърце става дом на неконтролируема похот, гняв и алчност – трите порти към Ада; тези неконтролируеми подтици принуждават човека да извършва греховни деяния, които омотават душата в карма. Като избягва оскърбленията от самото начало и като строго се придържа към регулиращите принципи на Кришна съзнание, човек се предпазва от моралната низост.

Дори за този, който избягва оскърбленията, материалният свят е коварно място. Така преданият може да си навлече неприятности, като най-невинно престъпи вторичните морални и религиозни правила, ръководещи поведението на обусловените души. Такова „лошо поведение“ може да нанесе оскърбление на човешкото общество и на обществото на полубоговете. Но това не оскърбява Върховния Бог и чистите предани. Ето един пример: бащата на Бог Кришна, Нанда Махараджа, влязъл да се къпе в реката в непозволен час и така оскърбил нощните пазачи на Варуна, полубога на водите. За да го накажат, те отнесли Нанда в подводния дворец на Варуна. Когато малко по-късно Шри Кришна пристигнал там, Варуна освободил баща му и лично се извинил на Бога за грубото поведение на пазачите си.

Заради определени навици и среда на общуване, преданият може да постъпи неправилно, макар да няма намерение да извърши зло. Гопинатха Паттанаяка, душа отдадена на Господ Чайтаня, бил бирник към царската управа в Ориса. Когато бил сред семейството си, той по навик не внимавал особено със събираните приходи. Случило се така, че князът обвинил Гопинатха в присвояване на средства. Той бил арестуван и за малко да бъде екзекутиран, но го спасила непоколебимата му вяра в Шри Чайтаня Махапрабху.

Има и предани, които постъпват неправилно поради силни материални желания. Такъв предан се нарича аняками, „желаещ нещо различно от служене в лотосовите нозе на Бога“. Духовният учител и Кришна с удоволствие са готови да помогнат на аняками, който се осланя на Бога, дори и за сетивно наслаждение. Аняками се сравнява с глупаво детенце, което пъха мръсотии в устата си. Подобно поведение е оскърбително, но не е преднамерено, понеже такъв предан е муркхи, просто глупак. Родителите (гуру и Кришна) взимат мръсотията от устата на детето и вместо това му дават сладкиш – в този смисъл, че грешката на аняками е поправена, замърсените копнежи са изчистени от сърцето му и той намира подслон в нектарните лотосови нозе на Бога.

В обикновеното общество човекът, обвинен в неморално поведение, трябва да изкупи греховете си, като плати глоба или излежи присъда. Но във вайшнавското общество такова изкупление не облекчава оскърблението. Оскърбленията се прощават по милостта на гуру, Кришна и садху, когато оскърбителят ги удовлетвори с повторното си отдаване на чисто предано служене. И ако друг предан продължи да критикува сгрешилия, след като миналите му оскърбления са вече опростени, то на свой ред той извършва оскърбление. Сериозните предани са много предпазливи да не би да нанесат оскърбление на вайшнавите. Те ревностно молят за прошка за всяка непреднамерена вайшнава-апарадха, която са извършили или дори са помислили, че са извършили. Страхът да не се нанесе оскърбление прави вайшнавското общество благотворно, деликатно и умиротворено.

Според вайшнавската философия моралът зависи изцяло от служенето и любовта към Бога. По този въпрос в западния свят философите моралисти и богословите от юдео-християнската традиция отдавна водят спор. Богословите излагат две причини, поради които моралът трябва да зависи от религията.² Едната е „Теория за Божествената повеля“, а другата е „Теория за природния закон“.

Според „Теорията за Божествената повеля“ етиката не е въпрос на лично усещане или обичай. Бог повелява онова, което е праведно и забранява онова, което е греховно. От всеобщ интерес е да се следват моралните насоки на Бога, защото един ден Той ще ни съди.

Философите моралисти отвръщат, че според теорията за Божествената повеля праведното и греховното се оказват произволни. Истината например е по-добра от лъжата само защото Бог е повелил: „Не лъжесвидетелствай!“. Ако беше повелил: „Лъжесвидетелствай!“, тогава да се говори истината би било грях. Освен това те твърдят, че теорията за Божествената повеля отделя доброто от Бога: ако теорията е вярна, тогава самият Бог не е „добър“; „добро“ е само онова, което Той ни повелява да вършим. Но ако религията ни обвързва с произволни правила – „Прави това, а не онова и не питай защо, понеже Бог така желае“ – тогава религията е просто сляпа вяра. При това как може религията да бъде добро, щом ни кара да се придържаме към един Бог, който сам по себе си не е добър? Следователно религията трябва да се основава на някакъв стандарт за праведно и греховно, който да бъде независим от Божията воля.

Мнозина западни богослови започват да приемат това опровержение на теорията за Божествената повеля. Но ако отделим определението за добро и зло от Божията воля, тогава какво означава да се подчиняваш на Бога? Ако човечеството има моралното право да решава какво е добро и какво – зло, тогава кодексът на религията е подчинен на човешкото мнение. Както поддържа Кай Нилсен в „Етика без Бог“ (1990), стр. 77, „самата ни концепция за Бога – поне в своята основна част – изглежда логичен продукт на моралните ни категории“. Авторът казва, че човешкият морал прави възможна религията, а не обратното. На стр. 86 Нилсен стига до следното заключение относно теорията за Божествената повеля: „Децата сляпо следват правилата, но дали искаме да си останем цял живот деца? Действително ли е грубо или арогантно, или греховно от наша страна да желаем живот, в който сами да взимаме решения; в който да следваме правилата, защото виждаме смисъл в тях; живот, в който няма нужда да разпъваме на кръст интелекта си, вярвайки в някаква трансцендентална воля, чиято понятност е сериозно поставена под въпрос?“.

Един вайшнава не може да разбере внушението на Нилсен, че моралните категории (ценности) могат да се отделят от трансценденталната цел. По-нататък, на стр. 140, атеистът Нилсен признава вярата си, че моралните ценности са а приори – т.е. че са „преди света“ и остават истинни за всички възможни светове.³ Тук става ясно, че авторът придава морални ценности на сферата на трансценденталното, дори и да не се съгласи с това, че употребявам тази дума. Определението за „трансцендентално“ е „съществуващо над и независимо от“. Изглежда невъзможно да се отрече, че моралните ценности притежават трансцендентално предназначение, понеже разкриват какви трябва да бъдат хората, а не какви в действителност са те в този материален свят.

Предполагам Нилсен не би отрекъл, че моралните ценности имат предназначение, което – следвайки логиката – трябва да се отнесе към категорията „трансцендентално“. В действителност той среща проблем с „една трансцендентална цел, чиято понятност е сериозно поставена под въпрос“. Тук той има предвид религиозна цел. Вайшнавата с готовност ще се съгласи, че съществуват религиозни предназначения, които са непонятни. В Десета глава изредихме пет вида фалшива дхарма. Дори ведическите пътища на карма и гяна са непонятни, понеже водят към цели, които всъщност не удовлетворяват душата. Но това не прави нерелигиозните морални предназначения по-понятни. На стр. 191 Нилсен е готов да признае, че той също е сред онези, които „мечтаят за абсолюта“ и си представят човечество, което живее според морален кодекс, пораждан от вярата в „едно истински хуманно общество, без експлоатация и деградация, в което всички хора благоденстват“. Той защитава мечтата си, като твърди, че „това все пак е далеч по-малко утопично и по-малко фантастично от надеждата за „един друг свят“, където ще отидем в близкото бъдеще“. И въпреки това Нилсен признава (стр. 186), че „хората, които са много важни за мен и за които аз съм много важен, със сигурност не искам да умират. Иска ми се да живеят вечно“.

Изпълнената с копнеж фраза „иска ми се да живеят вечно“ е продиктувана от вътрешното духовно същество на Нилсен. Щом дори атеистът признава, че е хубаво да се живее вечно, значи не може да има съмнение, че повелята да се живее вечно е добра. Тази повеля намира израз във ведическите писания.

Ведическото предписание е асато ма джьотир гама: всички трябва да се откажат от платформата на временното съществуване и да се насочат към вечната платформа. Душата е вечна и въпросите, които се отнасят до вечната душа, представляват истинско знание („Шримад Бхагаватам“ 7.5.5, коментар).

Бог Кришна постановява ведическата дхарма, която да доведе душите до осъзнаването на (а не просто вярата във) вечната платформа. Защо е добре да осъзнаем вечната платформа? За да срещнем там с любов Бога и неговите приближени. Тази най-висша дхарма – чрез нея душата влиза в личностен контакт с Бхагаван (Бог) и бхагаватите (неговите освободени предани) – е бхагавата-дхарма, религията на осъзнаване на Бога.⁴ Трансцендентната цел на божествената повеля на бхагавата-дхарма е абсолютно добро. Тя въвежда човека във вечен живот заедно с личности, които са му много скъпи и за които неговата душа е много скъпа. Дори атеистът признава, че желае това.

Формулирането на Теорията за божествената повеля от западните богослови, изглежда подминава очевидното добро у този, който ни повелява да се издигнем на вечната платформа. Единственият, способен да издаде такава повеля, сам представлява Върховното Добро, защото тази повеля е извън човешките морални възможности. Доброто на вечния живот се постига само с добротата на този, който повелява да се присъединим към него за вечен живот. Богословите, изглежда, влагат цялата сила на аргументите си в една само дума – „повеля“. Тяхното усещане за „божествено“ едва докосва този, който е Сърцето в сърцата на живеещите сред духовна любов. Повелителят на богословите прилича на суров самодържец; не е лесно да се открие доброто в някакво далечно, взискателно божество, в чиято същност в крайна сметка се крие един съдия. Повелята на Кришна: „Ела при мен завинаги, скъпа моя духовна душа“ е наситена с божествената доброта на неговата любяща природа. Когато влюбеният зове любимата си, тя не се замисля как може той хем да е добър, хем да ù заповядва така. „Заповедта“ е покана за блаженство.

Теорията за природния закон е вторият аргумент, предлаган от западните богослови, в опита им да докажат, че моралът зависи от религията. Според тях той е по-важен от Теорията за божествената повеля. И утвърждава, че всяко нещо във вселената притежава морална ценност. Природните закони не само описват, те и конкретизират какви трябва да бъдат нещата. Например природният закон е предопределил сексът да служи за възпроизводство. Следователно да се използва сексът за други цели, е неестествено. Логиката е, че моралните преценки са естествени, не свръхестествени. Почти нямаме необходимост да разчитаме на някаква божествена повеля, разкривана в свещените писания. Бог е дарил човечеството с разум; Той е създал вселената според рационални закони, които могат да бъдат открити чрез интелекта; от това следва, че Бог желае човекът разумно да приведе поведението си в съответствие с моралната вселена. Моралният живот е живот на разума.

Най-влиятелният поддръжник на Теорията за природния закон е средновековният католически философ Тома Аквински, с чиито идеи ще се срещнем отново във втората част на книгата. Тук ще спомена само, че когато Тома Аквински пише в своята „Summa Theologica“: „Да се омаловажава диктата на разума, е все едно да се осъжда Божията повеля“⁵, той отваря вратите за светския (т.е. нерелигиозен) морал, или онова, което Шрила Бхактивинода Тхакура нарича кевала-наитика дживана – живот, който не се стреми към нещо по-висше от нити (етика).

Да приемем, че диктатът на разума представлява преки Божи заповеди, може да ни се струва благочестиво, но даде ли се такава автономност на човешкия ум, разумът може да се обърне срещу Бога. Ами ако разумът обяви идеята за Бог за неразумна? Може ли Теорията за природния закон да опровергае разума? Ни най-малко. Теорията е създадена от разума, а не в писанията. А разумът според Тома Аквински има по-голям авторитет от писанията. Гордият разум не след дълго се оказва капризен и изменчив. Играейки си с „фактите“ от модерната наука, той стига дотам да презира религията като някакъв атрофирал израстък, подобен на сливиците или апендикса, който спокойно може да се изреже от тялото, без това да представлява някаква загуба.

Вайшнавската философия предлага различен поглед към природния закон. Западните богослови смятат, че природният закон е законът на материалната природа; но вайшнавите гледат на материалната природа като на последствие от духовната природа.

Върховният Бог представлява чиста духовна форма, трансцендентална спрямо всички материални качества, но заради сътворението, поддържането и унищожението на материалния свят, чрез своята външна енергия, Той приема материалните гуни на природата, наречени добро, страст и невежество („Шримад Бхагаватам“ 2.5.18).

Следователно коренът на природния закон (дхарма) е чисто духовният закон на спонтанната любов към Бога, която не зависи от разпространените представи за добро и зло в този свят.

Този, който е привлечен от екстатичната любов на гопите, не се интересува от регулиращите принципи на ведическия живот или общоприетите мнения. По-скоро той напълно се отдава на Кришна и му служи („Шри Чайтаня-чаритамрита“ Мадхя, 8.220).

Не знам нито добро, нито зло. Аз просто служа („Атма-ниведана“ 5.5 от Бхактивинода Тхакура, из „Шаранагати“).

Гопите са трансцендентални въплъщения на духовната природа на Кришна. Техните форми представляват невъобразимо съвършена женска красота. Те обитават духовното царство Голока Вриндавана, където Богът се наслаждава на компанията им в любовни забавления. Сърцата на гопите са вечно привързани към Кришна с безкрайна любов. Самият Бог Чайтаня Махапрабху съчетава в една личност Шри Кришна и изначалната и най-важна гопи, Шримати Радхарани. При Техните интимни любовни занимания неговата лъчиста златна форма прелива от екстатични чувства. С повтарянето на Харе Кришна, което лично е въвел в този свят, Той привързва падналите души с въжетата на бхава (екстатичната любов), които са далеч, далеч по-здрави от предписанията на морала, религията и дори садхана-бхакти.

Хари, Върховната Божествена Личност, Който унищожава всичко неблагоприятно за своите предани, не напуска сърцата им дори ако те го помнят и възпяват невнимателно. Това е така, защото въжето на любовта винаги свързва Бога в сърцата на преданите. Те трябва да се приемат като най-издигнати („Шримад Бхагаватам“ 11.2.55).

Любовта към Кришна потенциално присъства в сърцата на всички живи същества. Тя е изначалният природен закон, на който служат всички останали закони. Тази вътрешно присъща любов трябва просто да бъде събудена; методът за събуждането ù е да се слуша за Кришна и да се възпява Кришна.

Чистата любов към Кришна е установена вечно в сърцата на живите същества. Тя не е нещо, което трябва да се постигне от друг източник. Когато сърцето е пречистено чрез слушане и възпяване, живото същество се събужда естествено („Шри Чайтаня-чаритамрита“, Мадхя, 22.107).

В материално обусловения живот на душата любовта към Кришна е изопачена в телесните привързаности. Тук сексуалните връзки са от първостепенна важност. Моралните ценности се задействат в измерението на човешкия разум, за да държат секса „в границите на разумното“ – т.е. на умереното и обществено приемливото. За съжаление „сетивата са толкова мощни и пламенни“, предупреждава Бог Кришна Арджуна в „Бхагавад-гита“ 2.60, „че могат да отклонят ума дори на здравомислещия, който се стреми да ги контролира“. Мъжът с най-много политическа власт в света, президентът на Съединените щати, се изправи пред обществото, унижен от похотта. „В крайна сметка, какво се постига с ограничения?“ – пита Кришна.

Заключението обаче не е, че правилата и предписанията, управляващи сексуалното поведение, трябва да се отхвърлят. Ниямя бхаратаршабха папманам праджахи хй енам, повелява Бог Кришна в „Бхагавад-гита“ 3.42: „О, сине на Бхарата, обуздай тази греховност, като контролираш сетивата си“. Заключението е, че докато правилата, с които се ограничава сексуалността, се изписват на черната дъска на човешкия разум, самият човешки разум не е достатъчно силен, за да победи похотта. В „Бхагавад-гита“ 2.59 Кришна казва, че само с парам дриштва – „изживяването на по-висши неща“ – въплътената душа може да се откаже от нисшия вкус към сетивни наслаждения и да се установи съзнателно в регулиращите принципи.

Вайшнавската философия се съгласява с богословите, поддържащи Теорията за природния закон, че моралната вселена се дирижира според закони, които човешкият разум може да проумее. Но понеже материалната природа произхожда от трансценденталната духовна природа, вайшнавската философия не приема, че човешкият разум може да схване природния закон само чрез физически сетивни данни. Нашето мислене трябва да бъде обучено в свръхсетивната информация, разкрита във ведическите писания. Тогава ще бъдем способни да разберем по какви причини подлежим на наказания в моралната вселена.

Тук може да се запита: „Но нали вече се каза, че човешкият разум не е достатъчно силен, за да обуздае похотта. Така че познаването на законите на моралната вселена от ведическите писания, не е достатъчно, за да спре греховните деяния, за които Ямараджа наказва хората. Каква тогава е ползата да се изучават тези закони? Не е ли достатъчно да ни се каже, че трябва да се издигнем до духовната платформа на любовта към Бога и чрез тази любов да изживеем висшето блаженство, което естествено ще ни отблъсне от нисшите материални удоволствия? Защо трябва писанията да ни заплашват с наказание? Треперейки от възможността да се изправим пред Ямараджа, пак няма да се отървем от похотта, която по начало ни подтиква да нарушаваме законите“.

Отговорът е, че развиването на любовта към Кришна е неотделимо от любовта към неразделните негови частици, живите същества. В „Бхагавад-гита“ 4.35 Бог Кришна съобщава на Арджуна, че човек го осъзнава чрез знанието, предадено от духовен учител, който вижда истината на Кришна. В следващия стих Той описва тази истина:

Когато получиш истинско знание от себереализирала се душа, никога няма да паднеш отново в илюзия, защото с това знание ще разбереш, че всички живи същества са само частици от Върховния или, с други думи, че ми принадлежат.

Но не само знанието за това, че всички души са частици от Бога, ще оправи света. В „Бхагавад-гита“ 15.7 Шри Кришна изяснява, че макар и живите същества от този свят да са частици от него, те се мъчат в своите груби и фини материални тела. Ето защо в стих 18.69 Той заявява, че за него няма и не би могло да има по-скъп от този, който му служи, като проповядва неговото послание за освобождение. Такъв проповедник изпитва състрадание към живите същества заради техните мъки, защото той много добре познава законите на природата и наказанието, което очаква онези, които ги нарушат. Така в „Шримад Бхагаватам“ 6.1.6, Махараджа Парикшит пита своя духовен учител:

О, честити и великолепни Шукадева Госвами, сега бъди така любезен да ми кажеш как човешките същества могат да бъдат спасени от адските области, за да не изпитват ужасни страдания.

Вайшнавата е пара-духкха-духкхи; с други думи, понеже напредва в Кришна съзнание, той не познава собствено страдание, но в същото време изпитва болка, защото знае как страдат другите. Така той иска да научи как точно да ги спаси. За момент си представете как действат професионалните спасителни отряди, като например тези, които спасяват пътниците от катастрофирал самолет на модерно летище. Доколко ще са ефективни, зависи от знанията им. Трябва да познават структурата на различните пътнически самолети, които летят от това летище. Трябва да знаят как се дава първа помощ на тежко пострадали при катастрофа. Трябва да знаят как да се справят с истерични и дезориентирани пътници. Трябва да знаят как самите те да не пострадат при пожар или експлозия.

По подобен начин и вайшнавата не само се трогва и помага на падналите души със знанието си за тяхното тежко положение в моралната вселена, но от това знание зависи и доколко ще бъде ефективен в опитите си да ги спаси. Псевдовайшнавите (сахаджии) си мислят, че всичко може да се постигне само със сантимент; ала глупакът, втурнал се насред катастрофата, може много повече да навреди, отколкото да помогне. Той не е обучен и да се справи с множеството опасности, които могат да възникнат неочаквано.

Чистият предан е винаги трансцендентално установен, защото извършва деветте различни процеса на бхакти йога (шраванам киртанам вишно смаранам пада-севанам арчанам ванданам дасям сакхям атма-ниведанам). Така установен в предано служене, преданият, макар и да е в този свят, не е от материалния свят. И въпреки това преданият винаги се страхува: „Понеже общувам с материалния свят, съм подложен на толкова много замърсявания“. Затова той винаги е нащрек, бои се и така общуването му с материалното постепенно намалява („Шримад Бхагаватам“ 10.2.8, коментар).

Това е една от причините преданият, макар и трансцендентален, добросъвестно да се придържа към дхарма; затова той е известен като дхарма-шила. Друга причина е да бъде подобаващ пример за другите: яд яд ачарати шрештхас тат тад еветаро джана – „Каквото една велика личност направи, това хората следват.“ („Бхагавад-гита“ 3.21) Не е достатъчно да се спасяват падналите души; те трябва да бъдат научени как никога повече да не падат, а за това най-добрият учител е личният пример.

И накрая, както бе обяснено по-горе в тази глава, преданият се придържа към дхармата, защото Господ недвусмислено е заявил, че с това човек му става много, много скъп. Сетивните ценности на предания или „въпросите на вкус“ (нещата, които харесва и не харесва) следват Бог Кришна точно както вкусовете на влюбения следват любимата.

Действието на сетивата ми – слушането, виждането, обонянието, вкуса, докосването – става по твое желание (Шрила Бхактивинода Тхакура, „Атма-ниведана“ 5.6, из „Шаранагати“).

Интуицията на предания е фино настроена към служенето на Бога.

По този начин нека всичките ми склонности и емоции постигнат чест и слава, като бъдат благоприятни за теб („Бхакти-анукула-матра Карйера Свикара“ 1.7, из „Шаранагати“).

Преданият съхранява ценностите на ума и интелекта (разбиране, знание), неотклонно спазвайки законите на преданото служене.

Давам обет винаги да избягвам всичко, което знам, че противоречи на чистата преданост. Това обещавам от все сърце („Бхакти-пратикула-бхава Варджанангикара 2.8, из „Шаранагати“).

Стойността, която преданият придава на своето лично освобождение, е изцяло подчинена на Божията воля.

След като отсъдиш греховете ми, Ти трябва да ме накажеш, понеже заслужавам да понеса страданията на прераждането в този свят. Моля се само, докато се скитам от раждане към смърт, умът ми винаги да се приютява в твоите лотосови нозе заедно с вайшнави („Атма-ниведана“ 2.3, из „Шаранагати“).

Най-главната добродетел, която стои над всички останали, е предаността, а върховният обект на предаността е Бог Кришна. Повече дори от освобождението си преданият желае Кришна да го приеме като негов вечен слуга.

Нека отново се преродя, дори като червей, само и само да остана твой предан. Не желая да се раждам като Брахма, щом ще съм против теб („Атма-ниведана“ 3.5, из „Шаранагати“).