17. Щом всичко е едно, тогава какво е злото?

„Този нов модел на вселената… стимулира безгранични желания и въпреки това ги възнаграждава само с някаква развратна, задушаваща пустота. В резултат на това самите желания изглеждат далеч по-поглъщащи от безкрайната вселена, която ги предизвиква… Човешкото въображение… може би в действителност се стреми да преодолее напълно пространство-времето и физическата реалност… като ги омаловажава с по-величествената безкрайност на самото желание и с една форма на желанието, която може да се окаже егоцентрична и деградираща.“¹

„Новият модел на вселената“, споменат в горния цитат, е моделът на редукционизма. Какво представлява редукционизмът? Представете си, че някоя любопитна клюкарка ви попита за ваш близък²: „Ама кажи ми какъв е той (или тя) всъщност?“ Отговаряте великодушно, но клюкарката настоява: „Не, искам да кажа какъв е наистина“. Изведнъж смисълът на въпроса се изяснява: „Какво е най-лошото нещо, което можеш да ми кажеш за този човек, дори да не е напълно вярно?“. Ето, това е редукционизъм и в последните няколко века той ръководи интелектуалния живот.

Редукционистите твърдят, че златният път към истината може да се извърви, като всички неща се раздробят на най-простите им съставни части. Думата „прости“ е натоварена с подразбиращ се смисъл в посока „нерелигиозни“, „физически“, „еднакви“, „утилитарни“, „неемоционални“, „аморални“ – с една дума, безличностни.

Редукционизмът стимулира желанията ни, като ни убеждава, че няма Бог, който да ни каже какво може и какво не може да правим. Светът просто съществува и следователно само чака ние да го завладеем. В същото време в името на простотата редукционизмът отнема ценностите и доброто от света. И въпреки това ние продължаваме да усещаме ценности и добро навсякъде около нас. Откъде идват тези качества? Според редукционизма идват от човешкия ум. По грешка сме разчели субективните идеали на ума си сред пустата, безчувствена природа. Но за щастие имаме науката, която ще ни каже каква всъщност е природата. Британският философ А. Н. Уайтхед обяснява това в следния забележителен пасаж³:

На природата ù се приписват заслуги, които в действителност принадлежат на хората: розата със своето ухание, славеят със своята песен, слънцето със своето сияние. Поетите напълно грешат. Трябва да посвещават стихове на самите себе си и в оди да възпяват съвършенството на човешкия ум. Природата е скучна, беззвучна работа, без мирис, без цвят, тя представлява само забързано движение на материал, безкрайно и безсмислено.

Не може да има истинско съотнасяне между онова, което хората желаят, и онова, което може да предложи такъв унищожителен по своето безразличие към човешките интереси модел на вселената. И затова хората в съвременната епоха търсят удовлетворение не в света на монотонността и простотата, а в света на въображението. Ако приемем, че всичко привлекателно в материята всъщност е продукт на собствените ни умове, тогава съвсем логично следва, че светът, в който трябва да живеем, съществува само между собствените ни уши и никъде другаде. Този свят на въображението е свят на прогреса, светът, който се надяваме да дойде. Там всичко постоянно се създава и пресъздава, все с образа на новото: ново знание, нови технологии, нови стилове на живот, нови моди, ново изкуство, нова музика, нови начини да се наслаждаваме на секса… – един прекрасен Нов свят, изтръгнат от пустотата с помощта на човешката находчивост. Не твърде отдавна, само през 1930 г., „умствената инсталация“, необходима за пораждането на такъв свят – свят, който вечно се формира и в който миналото вече няма значение – е очертана от немския философ Карл Ясперс в следните няколко изречения от „Човекът в модерната епоха“:

Нашият разум ни казва, че всяко ново познание предполага разширяване на възможностите. Действителността като такава не съществува, а трябва да се улови чрез познание, което представлява активно завладяване… Всички неща се поставят под въпрос и трансформират до възможно най-крайна степен.⁴

Както видяхме в предишната глава, вярата в света, който ще настъпи, е водеща тема в западната религия. Но модерният вариант на тази вяра не се подчинява на Бога или Дявола. Той величае човешкото въображение над всичко останало. Ясперс дефинира новото кредо по следния начин:

Нека предположим, че сме способни да възприемем гледната точка на божество, което съзерцава съществуването ни отвън; тогава можем да конструираме образ на цялото.

По силата на научния прогрес предполагаме, че сме способни на отстранен, обективен от Божието око поглед към човешкото съществуване. И понеже в Бога всичко е едно, предполагаме, че старата двойственост добро – зло ще бъде редуцирана до единство в момента, в който се информираме за всички подробности от абсолютното човешко знание. Обаче когато дързостта ни стигне дотам да „предположим“, че всичко се редуцира единствено до човешкото знание, рискуваме да изпаднем в пълна глупост.

Преди предположенията на редукционизма да превземат западния ум, всичко съществуващо във вселената, без да се редуцира, се възприемало като добро или зло. Ранните новозаветни богослови използвали термина архе (на старогръцки) или принципиум (на латински), за да обозначат реда, според който за всяко живо същество се определя място от едната или от другата страна на бойното поле на вселенския морал. От едната страна бил Бог със своята йер-архи-я от серафими, херувими, добродетели, сили, арх-ангели и т.н. (Думата йерос означава „свят“, „свещен“; така йерархията представлява свещен ред.) От другата – Сатаната и неговите демони, падналите ангели, в ан-архи-я, т.е. неподчинение на архе (с други думи, Сатаната се опълчил срещу владичеството на Бога; представката ан в думата „анархия“ означава „срещу“, а архос означава „владетел“). Човечеството масово се оказало разделено между Божията йерархия и анархията на Сатаната.

Според традиционната теология този конфликт е започнал скоро след сътворението. В началото всички енергии служели единствено на Бога и всичко било добре. Тогава Той сътворил Адам, първия човек. Бог така обикнал Адам, че поискал да го издигне над останалата част от творението. Бог заповядал на ангелите да го почитат. Някои послушали, други, понеже смятали Адам за слаб и недоразвит, отказали. В този именно момент, гордият Сатана повел отцепването от йерархията на подчинение на Бога. По-късно Адам изпаднал от високото си положение, понеже същият този Сатана, който му завиждал и го презирал, го изкушил. И от тогава, за вечни времена, участта на човека е да се разкъсва между греха и святостта. Моралната вселена на Запада представлявала процес на сътворение, падение, конфликт, проклятие и изкупление.

Този модел на вселената продължава да владее умовете на вярващите християни, евреи и мюсюлмани. Понеже произхожда от зороастризма, той силно напомня, но и значително се различава от ведическия модел. При ведическия модел краят на разделението между полубогове и демони не е само въпрос на това, че едната страна ще спечели, а другата ще загуби. И как би могло да е така, след като във Ведите се казва, че и двете страни са в плен на илюзията на двойствеността? Воювайки помежду си, едната страна непреднамерено помага на другата да се събуди от тази илюзия. Демоните, например, се превръщат в особено силна заплаха, когато полубоговете се главозамаят от небесното си великолепие. Веднъж, под въздействието на високо самомнение, монархът на небесата Индра оскърбил мъдреца Дурваса Муни. В отговор Дурваса проклел полубоговете, които заради това изгубили кураж в битката с демоните. Индра и неговите съюзници се оттеглили от битката, за да последват смирено Брахма в молитви към Бог Вишну. Сега вече, Богът бил удовлетворен от полубоговете, които искрено жадували да се подслонят в неговите лотосови нозе. По-късно по негова милост полубоговете сразили демоните. В поражението си някои демони осъществяват духовен напредък. Например, след като изгубил своята империя, асурът цар Бали напълно се отдал на Ваманадева (инкарнация на Вишну) и станал негов най-изтъкнат предан. Когато Вритрасура, мощен главнокомандващ на демоните, загинал в битка от ръката на Индра, душата му била пренесена във вечната обител на Бога. В тази обител, далеч отвъд обсега на илюзията, конфликтът между девите и асурите е решен завинаги.

„В тази лична обител на Бога материалните проявления на невежеството и страстта не са водещи, те не оскверняват доброто. Там и времето не властва, да не говорим за илюзорната, външна енергия – тя не достига тази област. Там полубогове и демони, без разлика, обожават Бога като предани“ („Шримад Бхагаватам“ 2.9.10).

Чрез преминаване отвъд проявленията на природата и влизане във върховната обител полубоговете и демоните от ведическата морална вселена могат да сложат край на вековния конфликт помежду си; в случай че това не стане, нито една от страните не побеждава. И двете страни се изправят пред унищожение в пралая, космическия катаклизъм. За ангелите и дяволите в западния или зороастрийски модел прекратяването на военните действия е немислимо. Дуализмът е абсолютен. Върховна обител на трансцендентността не съществува. Съществува само материалният свят и докато най-сетне светът не е спечелен или изгубен, ангелите и дяволите си остават вкопчени едни в други в люта битка. Зад тази неумолима борба поддръжникът на редукционизма надушва теологичен трик. С леко пренебрежение той задава следния въпрос: „Ама каква е всъщност тази морална вселена, за която учат западните богослови?“. Отговорът, който открива, е: „Това е просто огромен товар от вина за нашето падение, който свещениците, равините и муллите вече твърде дълго ни карат да носим“.

Както скоро ще видим в подробности, схемата на западния морал действително бива пометена от вълната на човешката вина (срама и страха от падение) и надежда, че ще се освободи от тази вина. От вайшнавска гледна точка, моралът, който почива върху чувството за вина и надеждата, трябва да се отхвърли като неблагоприятен за духовния напредък. Моралният закон трябва да е изграден върху твърдата почва на дълга. Както казва философът-моралист Кели Никълсън: „моралният закон е практически познаваем, доколкото можем да узнаем какъв е нашият дълг.“⁵ Човек трябва да познава и да се придържа към дълга си с ум, устойчив на вълните от надежда и страх. Шрила Бхактивинода Тхакура отбелязва:⁶

Страхът и надеждата са достойни за презрение. Когато интелектът на садхака (практикуващ предан) се развие достатъчно, той постепенно изоставя страха и надеждата. Той следва писанията единствено от чувството си за дълг. Това чувство за дълг не бива да се изоставя, докато любовната привързаност към Кришна не се събуди в сърцето.

Какво представлява дългът? В западната религиозна традиция хората са принудени да се страхуват и да презират злото, породено от падението дори когато са напълно объркани и не разбират какви точно злодеяния Бог иска от тях да избягват и какви точно добрини да изпълняват. Например в наше време юдео-християнският свят се разкъсва от яростни спорове относно абортите. Западните религиозни авторитети така и не са намерили ясен, единодушен и безпогрешен отговор на въпроса: „Натоварил ли е Бог човечеството с дълга да закриля оплодената човешка яйцеклетка?“.

Всъщност представата, че зародишът е човешко същество „от мига на зачатието“ е относително нова дори за християнската църква. Св. Тома Аквински поддържал, че зародишът няма душа в първите няколко седмици от бременността. Той възприел Аристотеловото гледище, че душата е „същностната форма на човека“. Не е необходимо да навлизаме в това, до известна степен, техническо понятие, освен за да отбележим, че едно от последствията е неспособността на човека да придобие душа, преди тялото да придобие разпознаваема човешка форма.⁷

В бележките към предишната глава видяхме, че църковните авторитети отдавна спорят по въпроса кой точно „човек“ ще бъде възкресен в Деня на страшния съд: човешкото тяло или нематериалната душа? Дебатът по въпроса за абортите се съсредоточава около същия въпрос, тъй като се отнася по-скоро до началото, отколкото до края на човешкото съществуване. В сърцевината на объркването се крие материализмът на зороастрийския модел на вселената, според който, за да се усъвършенства, животът се развива вътре в материята – когато, в Края на времето, аспектът „зло“ на материята бъде разрушен завинаги, ще остане само „добро“. Няма място за разглеждане на живот, който е трансцендентен спрямо материята. Така западните религиозни авторитети винаги са смятали въпросите относно разликата между тялото и душата за крайно затруднителни. Много по-лесно им е било да твърдят, че човекът, понесъл вината за падението на Адам, трябва просто да прави каквото му кажат. Авраам не е попитал „Защо?“, когато Бог му заповядва да пожертва сина си Исаак. Но както ще научим от следващия разказ из европейската история, единственото, което постига насажданата от свещениците сляпа вяра, е разрастването на демоничната моралност.

На Запад в продължение на много дълго време свещениците и равините контролирали паствата си, като ги шибали с камшика на чувството за вина. Те тръбели, че човешките същества носят в кръвта си вината на Адам и Ева за това, че последвали змията към анархия. Адам и Ева били виновни за две неща: задето не се подчинили на Бог и задето били обзети от ужасната амбиция да придобият знание „като богове“. За наказание Бог ги изгонил от Едем, своя земен рай. От сега нататък Адам трябвало с мъка да си изкарва прехраната. Ева трябвало с мъка да ражда, че дори и по-лошо (особено в очите на съвременните феминистки) – като по-нисша, трябвало да служи на съпруга си. Понеже Ева послушала змията вместо Бога, всички жени щели да се отвращават от змиите. Бог създал Адам и Ева със съвършени тела и умове; но след като били изгонени, и те, и потомството им трябвало да остаряват и умират.

Всяка от трите главни религии на Запада – юдаизъм, християнство и ислям – се основава на вярата в падението на Адам. От този и други разкази за бунта на Божиите твари срещу неговата власт всяка религия развила учение за вината.⁸ Понеже римокатолическата доктрина за вината е повлияла най-мощно на съвременната цивилизация, ще я обобщя в следващите редове.

В ранната римокатолическа църква най-влиятелното изложение на доктрината за вината е направено от Св. Августин (354–430 г. от н.е.). Според него падението на Адам отнело свободната воля на човечеството. Така всеки човек се ражда като слуга на Дявола във формата на похот. Загубили силата си да правим избор, ние не сме нищо повече от зверове, което се и доказва от неизбежния контрол на похотта над човешките органи. Единствено когато човек – по Христовата милост – стане светец, той може да се освободи от похотта, да се освободи от Дявола, да се освободи от вината на Адам и да бъде свободен да служи на Бога. За огромното мнозинство обикновени християни, неблагословени със святост, животът представлява постоянна заплаха от демонични изкушения. Единствената надежда е отчаяна, непоколебима вярност на римокатолическата църква.

Влиянието на Августин било толкова силно, че в продължение на повече от хиляда години – до времената на Реформацията – добрите християни непрекъснато били нащрек спрямо собствените си сетивни преживявания, които били „от света, от плътта и от дявола“. Християнинът трябвало да контролира телесните си нагони с молитва, пост и самоотричане. В основни линии тези мерки не се осъществявали с особен успех. Например църквата никога не насърчавала пълно въздържание от месо и алкохол; нормата по-скоро била угаждането. Месото и алкохолът са силно тамасични (в гуната на невежеството). Хранене, което позволява влизането на такива неща в устата, подсилва тамасичните нагони, като похот, гняв и алчност в тялото.

И така през XIII век църковните власти отбелязват, че мнозина християни отхвърлят Августиновия товар на вината и се отдават на съвсем забранените сетивни удоволствия. За да вкара паството си в правия път, папа Григорий IX започва тираничната Инквизиция. През следващия век се появили флагелантите, които се самонаказвали, като се шибали до кръв с камшици по улиците, обезумели от греховността, полепнала по тях, независимо от предприетите изкупителни мерки. През XV век хиляди европейци стигнали до заключението, че пътят към спасението, сочен от църквата, е твърде тесен, стръмен и осеян с препъникамъни. Виждайки себе си като прекалено грешни, за да бъдат спасени, тези отчаяни души се захванали с магия и сатанизъм – отчасти, за да отхвърлят църковната власт, отчасти защото тези „алтернативни“ религии насърчавали плътските удоволствия и ги разтоварвали от вината.

Реформаторите от шестнайсети век (Лутер, Калвин, Цвингли и други) били възмутени от мощната институционализирана йерархия на Църквата и затова се надигнали срещу нея. Те не били съгласни, че позицията на църквата се подкрепя на страниците на Библията. Чрез Божието слово те зовели към свобода от налаганото от духовенството чувство за вина, суеверие и покорство. Надявайки се, че християнството ще се освободи от по-суровите последствия от учението на Августин за първородния грях на Адам, мислещите европейци скоро с удивление открили, че като се отлюспила кожата на католическата змия, отдолу се показала кожата на протестантската змия. Протестантите, изглежда, със същото ожесточение като католиците, провеждали „уличаване във вина“ сред населението: лов на вещици, съдебни процеси срещу еретици и публично изгаряне на предполагаемите врагове на Христа.

Отвратени от всичко това, някои интелектуалци потърсили освобождение от вината в друга посока, която водела встрани от Библията. Така се родила модерната философия. През XVII век философите се съюзили с науката. Науката се надявала, че ще успее да установи контрол над действителността, като я редуцира до физика и математика.

С различни „рационални“ и „емпирически“ аргументи философите нападали моралистичния юдео-християнски модел на вселената. През XIX век немският философ Артур Шопенхауер стигнал до крайно противопоставяне на Августин. Той твърдял, че единственият вселенски процес е съществуването на една лишена от Бог сляпа воля. И понеже тази изначална воля не познава нито добро, нито зло, в действителността не съществува морална основа. Човек, който вярва в някаква морална основа, просто обърква себе си с космическите събития – с други думи, той е подчинен на антропоморфизма. Друг немски философ от същото столетие, Фридрих Ницше, изказвал мнението, че сексуалният грях и чувството за вина били вменени от християнската религия, а не от отвръщането на Адам от Бога.⁹ „Християнството даде на Ерос отрова; той не умря от нея, но се изроди – в греха.“ За моралната вселена Ницше е казал: „Не съществува дявол и ад. Душата ти ще загине по-скоро и от тялото ти: следователно, никога от нищо не се страхувай!“.

Зигмунд Фройд бил силно възбуден от революционното противопоставяне на религията, което Шопенхауер и Ницше предизвикали. Той се захванал с представата за човешката воля като сляпа и примитивна и идеята, че юдео-християнският морал е отрова. На тази основа той създал „наука“, която нарекъл психоанализа и която вероятно представлява най-успешната модерна атака, проведена някога, срещу традиционната западна концепция за моралната вселена. Фройд вярвал, че Бог, чувството за вина и цялата теология не представляват нищо друго освен едно царство, скрито в ума (според него мозъка), което нарекъл несъзнавано. Несъзнаваното било нещо като психическа тъмница, където човек затваря своите естествени копнежи. Тези копнежи, измъчвани от мощни умствени конструкти от рода на „Бащата“ (Бог), крещят от несъзнаваното; измъчените викове, долитащи от тъмницата, се появяват в съзнателния ум като сънища, фантазии, внезапни изблици на страстни емоции, както и във всички форми на морал, религиозна вяра и поведение. Тези творения на ума не представят действителното положение във външния свят. Като продукт на материята, умът е представителен за състоянието на мозъка и тялото, много подобно на кръвното налягане, което е показателно за състоянието на сърдечно-съдовата система. Заключението на Фройд било, че никой не е морално отговорен за онова, което мисли, казва или прави. „Запита ли се човек какъв е смисълът и ценността на живота – пише Фройд – той е болен, понеже обективно погледнато нито едното, нито другото не съществува“.¹⁰

Междувременно учените действат, за да постигнат успех там, където Адам и Ева се провалили: да не се подчинят на Божието господство и да станат „като богове“ в знанието.

Наистина глупостта да изкушиш Бога и съдбата, винаги е била основна тема в световната литература: Адам и Ева, Едип, Прометей, Фауст, Ахав – всички те се изправили срещу боговете и след това били проклети и изпратени в ада заради своята самонадеяност. В собствените им очи поне те (съвременните учени) само използват науката, за да постигнат контрол върху природата и да подобрят участта на човечеството. Нали учените винаги са правили точно това? Не е ли това тяхно задължение?¹¹

Учените дори биха могли да се смятат за светци, защото просто продължават традицията на ранните християни. Учението на Христос е демитологизирало и дало власт над природата – природата, която невежите езичници почитали във вид на богове като Дионисий, Аполон, Персефона и Афродита. Около 200 г. от н.е. християнинът Тациан казал: „Ние стоим над съдбата.¹² Не следваме водачеството на съдбата; по-скоро отхвърляме онези (природните божества), които са го установили“. Както са ги разбрали учените, думите на Тациан не са нищо друго, освен най-ранен израз на тяхното съкровено желание да отхвърлят естествената съдба и да станат свръхчовеци.

Иронията на всичко това е, че не религията ни дава тази способност; не я получаваме от свръхестественото или от някакви гласове от криптата. По-скоро получаваме тази способност просто чрез нормалното развитие на науката. Най-обикновената наука би ни дала способността да превъзмогнем старата си същност, като изоставим бездънния си материализъм и всичко друго от този свръхбагаж.¹³

В предчувствие за този прекрасен Нов свят, който се предполага, че чака зад ъгъла, философите и учените редуцират до пустота както природната вселена, така и тревожните въпроси, отдавна измъчващи човешките същества, за мястото им в тази вселена. Ами тогава какво остава? Само човешкото въображение. В своя роман от 1989 г. „Лунен дворец“, Пол Остър красноречиво изразява модерната доктрина „умът е единственото съществуващо“:

И всичката тая проклета тишина и пустота. Опитваш се да се оправиш из нея, но тя е прекалено голяма, измереният ù са твърде чудовищни и накрая, не знам как иначе да го кажа, просто престава да я има. Няма свят, няма земя, няма нищо. Всичко се свежда просто до… накрая всичко е плод на въображението. Единственото място, където съществуваш, е в собствената ти глава.¹⁴

Стандартният модел на космоса от XX век е „безсмислен, произволен, движещ се без планирана или определима, ясна посока.“¹⁵ Няма свят, няма земя, няма нищо. Ние, хората, съществуваме в собствените си глави. Собствените ни глави ни казват, че сме „набор радиовълни (някои естествено биха добавили „Ама какви забележителни радиовълни!“).¹⁶ Утехата да мислиш за себе си като за набор от радио вълни, е в това, че няма за какво да се чувстваш виновен. Моралът, религията, грехът и адът са пълна нула. Освен това дори в сегашната ни светска (т.е. нерелигиозна) епоха животът ни бива задушаван от един раздут, вечно нарастващ корпус от закони. В наше време светските забрани включват:

Да се хвърля боклук, да се тъпче тревата в някои обществени паркове, пране на пари, да се сервират алкохолни напитки на алкохолици, да си поливаш моравата, когато си поискаш, да продаваш на дребно без разрешително, …да плуваш, където ти се ще, да обгазяваш и по този начин да изтребваш вражеските войски по време на война, да плюеш, …да ловиш китове, да пушиш на обществени места, …да уволняваш работници без предупреждение, …да се разхождаш из земи, които са частна собственост, …да държиш странни животни за домашни любимци (например тигри, жирафи и крокодили), да продаваш определени видове порнография (каквото и да е определението за порнография), да се пие алкохол на всякаква възраст, да се пътува без паспорт, да се убиват вълци, …неограничено паркиране на коли, расова и други видове дискриминация, да се изпуска отровен дим от заводи и фабрики, …да се напляскват децата (сериозно престъпление в някои страни), нелицензирани радио и телевизионни станции, да се убиват богомолки, да не се закопчават предпазните колани в автомобила и да се внасят растения без разрешително. Целият този спектакъл, сред който обществата прекарват будните си часове в суматохата, кипежа, пъшкането, силното многозначително покашляне и дребнавото заяждане из съдебните зали, вече по никакъв начин не изглежда нелепо.¹⁷ Ecco homo – „Ето човека!“ – новия бог. Старият Бог бил законодател, който дал на Мойсей десет заповеди. Новият бог също има какви заповеди да даде. Но не забравяйте, че това е бог на радиовълните, който управлява една абсурдна вселена. Не можем да очакваме неговото определение за дълг да е чак толкова задълбочено. А и не забравяйте, че новият бог е едно с всички нас. Той трябва сам да създава, прилага и спазва собствените си закони.

Само в САЩ новият бог налага сам на себе си 150 000 нови закона и два милиона нови разпоредби годишно. В Минеаполис, щата Минесота, на новия бог му е забранено да кара червен автомобил. В Калифорния не трябва да бели портокал в хотелска стая. В Луизиана могат да го арестуват, ако си подсвирква в неделя. Могат да го затворят за една-две нощи в Дън, щата Северна Каролина, задето хърка достатъчно силно, та да безпокои съседите си. Новият бог нарушава закона в Покатело, щата Айдахо, винаги когато изглежда нещастен. Иронията е очевидна: съвременната философия и наука ни обеща освобождение от вината на Адам, но сега, „всеки продукт в дома ни… от масите и столовете до пастата за зъби, детекторите за дим и матраците, се е превърнал в хранилище, в невидим склад със закони, предизвикващи чувство за вина.“¹⁸ Другата ирония е, че колкото повече се множат законите, толкова повече убягва усещането, че са ръководени от всеобща ценностна система на здравия разум. Законодателството и прилагането на законите приличат повече на слуги на икономическото развитие, класовата политика, обществените течения, наивните прищевки, стремежа към власт и откровената морална слепота.

Усилието да се изгонят доброто и злото от западния модел на вселената редуцира този модел до един аморален хаос. Западният човек се е опитал да внесе ред в този хаос, като хилядократно, че и повече, умножава броя на своите закони отвъд десетте заповеди на Мойсей. Но какво значение и сила могат да имат законите в един свят, изцеден от смисъл? Не е изненадващо, че все повече хора възприемат своите задръжки и чувството за вина при нарушаването на такива закони като нещо отегчително. „Реалността“ е, че аз си живея в моята глава, ти пък си живееш в твоята, брато. Моят живот си е моя фантазия. Защо трябва да ме е грижа за твоите правила?

В наши дни всеки, който се чувства виновен за това, което прави, се смята за слабак. И така героят – „добрият“, описван в книги, филми, по телевизията и в музиката – утвърждава своята власт, като без да му мисли нарушава всички правила. Той е „бунтовник без кауза“. Популярният музикален жанр, наречен „гангста (гангстерски) рап“ е изцяло посветен на това да описва студената, преднамерена престъпност като героизъм. Америка, казват, обожава гангста рап, защото освобождава нацията от чувството за вина. Припевът на една песен призовава слушателя да „убива, убива, убива/ убийство, убийство, убийство.“

Убийците сега са героите, а традиционните пазители на закона, реда и морала – полицията, правителството и църковните власти – обикновено се описват като деспотични, подли, корумпирани и лицемерни. Те представляват злото на злоупотребата с неотменното ни право на лична свобода. Така нарушаването на законите се оказва добро, а създаването на закони – зло. Това положение налага един въпрос. Каква е разликата между тази гледна точка за доброто и злото и гледната точка на един психопат?

Психопатът е бунтар, той не се покорява на религиозни и общоприети кодекси и стандарти. …бунтар без кауза, агитатор без лозунг, революционер без програма; с други думи, неговото бунтарство е насочено към постигането на цели, които удовлетворяват самия него; той е неспособен на усилия заради другите. Всички негови усилия, независимо под какво прикритие, представляват вложèния, предназначени да удовлетворят непосредствените му желания и стремежи.¹⁹

Какво ви идва наум, когато чуете думата психопат или нейния синоним – социопат? Дали си помисляте за някой озверял, олигавен умопобъркан? Грешка. Да, психиатрията наистина смята психопатите за хора с умствено разстройство. Но тя докладва и за мнозина психопати, които изглеждат очарователни и интелигентни; те често се издигат до високо положение в бизнеса, политиката, търговията – все области, в които могат да манипулират другите. И още по-сензационно – някои стигат до падението да извършат престъпления: най-мръсни, страшни и жестоки. Обединяващият фактор във всички тези случаи е, че на психопата му липсва морална ориентация. Ето какво пише криминалният психиатър Роналд Маркман за психопатите:

…те са хедонисти, емоционално незрели, себични, импулсивни и непочтени. Целите им често са съвсем примитивни и обикновено се фокусират върху власт и удоволствие. (Те) са склонни да смятат останалите хора само за обекти, които трябва да се експлоатират, избягват или неутрализират.²⁰

Не може да се отрече, че днес липсата на емоционална зрялост, примитивните цели и експлоатацията на хората като обекти са особено очебийни дори сред най-висшите кръгове. В своята „Студената война и създаването на модерния свят“ (1993) Мартин Уокър представя следния портрет на притежаващите власт мъже от XX век.

Началникът на Стратегическото командване на военновъздушните сили на САЩ генерал Томи Пауърс беше известен с това, че се присмиваше на въздействието на ядрената радиация върху генетичните мутации със следната духовита забележка: „Никой още не ми е доказал, че не е по-добре да имаш две глави, отколкото една.“ Генерал Пауърс нямаше много време за цивилните ядрени специалисти, които предлагаха стратегии за удар срещу СССР, но със запазване на градовете и поразяване само на ракетните бази. „Да се въздържаме? Ама защо сте толкова загрижени да им спасявате живота? Цялата идея е да изтрепем копелетата“ – извикал той към Уилиям Кауфман по време на една пресконференция. – В края на войната, ако останат двама американци и един руснак, ние печелим (стр. 166–7).

Уокър цитира и Шмуел Микунис, водача на израелската комунистическа партия, който си спомня разговора, проведен в Кремъл между червения лидер на Китай Мао Дзедун и италианския комунист Палмиро Толиати.

Тогава Толиати го попита: „Но какво ще стане с Италия в резултат на такава война?“. Мао Дзедун го погледна замислено и отвърна съвсем хладнокръвно: „А кой ви каза, че Италия трябва да оцелее? Триста милиона китайци ще останат и това ще е достатъчно да се продължи човешката раса.“ (стр. 126).

Друг криминален психиатър, д-р Робърт Д. Хеър²¹, вярва, че „нашето общество се движи в посока да позволява, прилага и в някои случаи всъщност да цени някои от чертите… симптоматични за психопатията… черти като импулсивност, безотговорност, липса на угризения“.

Днес психопатът изглежда е навсякъде сред нас и ние трябва да си зададем някои важни въпроси. Защо сме все по-очаровани от психопатията – във филмите ни, по телевизията, в книгите и списанията на масовия пазар? Защо млади хора извършват все повече и повече жестоки престъпления?… Обществото никога не е било по-силно омагьосано от ловкия, изкусен измамник и хладнокръвния убиец, освободени от диктатите на обществото и съвестта.

Д-р Хеър вижда силно подобие между ключови елементи от психопатията и „свещените принципи“ на философията на Новата епоха, а именно: да бъдеш „поставен изцяло в настоящето“ и „да си неспособен да устоиш на добрата възможност“. От една книга за възникването на движението Нова епоха²² стават очевидни още няколко подобни момента: „обявяване на себе си за божествен“, „анархизъм“, „сриване на всички граници“, „ти сам създаваш своята реалност“. Разбира се, трябва да се спомене и една важна разлика. Последователите на Новата епоха наистина се опитват да достигнат до хората с положителни емоции като любов и състрадание. Психопатичният емоционален живот е закърнял и несъстрадателен, направляван от похот, гняв и алчност. Но ако, както някои последователи на Новата епоха убедено твърдят, Бог е единство – ако всички и всичко е Бог – тогава кой и какво е лошо? По тази логика Майка Тереза и Чарлз Менсън са едно и също.

Днес за мнозина две хиляди годишната борба на западния човек с наследения грях от адамовата крайна амбиция да стане бог завършва с пълното отхвърляне на зороастрийската концепция за един космос, разделен между Бога и Дявола. Адам и Ева не са „виновни“ за това, че са се опитали да станат богове, понеже всички ние сме Бог. Да познаем себе си като Бог, означава да омаловажим традиционното разделение между добро и зло, понеже всичко е едно. В това „знание“ за нашата божественост, ние разгръщаме себичните си желания докато… какво? Докато напълно деградираме и отново се върнем към безпомощното си, жалко човешко положение.

Намирам силно сходство между моделираната във въображението на Запада аморална вселена и индийския метод на тантризма – метод, който гордо се радва на почит сред някои кръгове от Новата епоха. Тантрите са писания, проповядващи поверително знание относно почитането на Бога и някои полубогове. Вайшнавските Тантри са сатвични. Има обаче и тамасични Тантри, чиито последователи са прекланящите се пред разрушителните форми на пракрити: Кали, триоката богиня с остри зъби, която носи огърлица от отсечени човешки глави, а одеянието ù е пола от ръце и китки; Чхиннамаста, която отсича собствената си глава, и както я държи в ръка, пие кръвта, бликаща от шията ù; Бхаирави, свирепо красивата, сексуално агресивна богиня, която обича да яде трупове; и Матанги, наслаждаваща се на всякакви противни неща, които не бива да се докосват – котешка плът, глави на животни, отсечени при жертвоприношения, дрехи, в които са били облечени хора в мига на смъртта, и секс с непознати мъже от низшите класи.

Сходството е в себеобожествяването. Тамастичният последовател на Тантра обожествява себе си, като си представя, че се е слял в едно с богинята, докато тя пресъздава вселената по собствения си образ. Тъй като тази пресъздадена вселена е проникната от богинята, сега вече всичко е свято. За да разбие двойствеността добро – зло, която стои като бариера пред познанието, че всичко е свято, в името на богинята, последователят на Тантра използва панча макара, петте замърсители: месо, риба, вино, замърсени зърнени храни и секс с жена, която не е негова съпруга. Някои последователи на Тантра медитират, като държат собственото си изпражнение в едната ръка и благовонна паста от сандалово дърво – в другата. Целта е да се възприеме, че по своята същност двете са еднакви. Други медитират над трупове. Такива са окаяните дела на бъдещите човекобогове.

Ранната църква потискала множество еретични християнски секти, известни под общото название барбелогностици, които практикували много подобни себепринизяващи ритуали²³. Барбело се казвало едно женско божество от осмото небе, което ръководело сътворението във вселената. Барбелогностиците („онези, които познават Барбело“) пресъздавали нейните забавления, като се занимавали със сексуален разврат. Аморалността на барбелогностиците се кореняла в един модел на вселената, напълно различен от този на общоприетото християнство.

Но както вече видяхме, общоприетият дуалистичен модел, силно акцентиращ върху колективната вина на човечеството, в огромна степен е заместен от нов модел, който по никакъв начин не отхвърля покварата, преследвана от ранната Църква. Според този модел вселената сама по себе си е почти напълно лишена от смисъл. Смисълът на нещата се определя от човешкото желание. Освен предназначенията, които ние му налагаме, светът изглежда е просто една идиотски ухилена пустота.

Традиционното религиозно схващане е, че светът е оформен според закони, независими от моето аз. За да удовлетворя желанията си по отношение на света, аз съм задължен да се съобразявам със законите, които го управляват, или да понеса последствията. Това, в основни линии, е ведическото учение – за всяко деяние или желание по отношение на материята трябва да се плати кармичен дълг или ще последват страдания. Новият модел обаче приема, че вселената е субектът, а не обектът. Вселената не се различава от аза, който я възприема. Всичко е едно. Всяко човешко същество се превръща в божествена инкарнация на солипсизма (философска теория, според която азът е единствената реалност).

Човешкото желание вече няма да се наслаждава на „обекти“ – понеже обекти няма, има само аз – а на въображение: въображението, според което аз съм Бог и светът е мое творение. Ако не съм доволен от своя свят, мога, щом пожелая, просто да го създам отново и в него да правя каквото ми се прииска, както правят тантрическите богини. Обитавайки този нов модел на реалността, човек участва в чудовищната представа, че всичко и всички са само чупливи образи, без друга функция, освен да служат на всепоглъщащото желание на един психопатичен бог – самият аз. Това е богът на момента, а не на вечността; един бог, който живее само заради следващата възможност за себично удовлетворяване, а не за благото на другите; един бог, който приветства смъртта като отдих от безкрайната досада на солипсистичното съществуване.

Вайшнавската философия поддържа, че дуалистичният морален модел на вселената, макар и да не представлява извечната истина, все пак не е абсурд. Погрешно е да бъде така принизяван. Доброто наистина ни приближава до Бога и злото наистина ни отдалечава от него. И все пак моралната вселена е царство на времето. За да се постигне пряко, вечно общуване с Бога, човек трябва да се освободи от привлекателната сила на материалните проявления. Ние оставаме в хватката на тези проявления, защото си мислим, че нашето предназначение е да се наслаждаваме на природата – дори на небесната природа на полубоговете и ангелите. Докато дългът на душата се определя в царството на времето, желанието – извратената форма на нашата изначална любов към Бога – е обречено да надхвърля границите на каквото и да било материално удовлетворение, дори предлаганото в небесния рай. Това е урокът, който вайшнавите прочитат в библейския разказ за Адам и Ева – урок, за който повечето последователи на юдео-християнската традиция си затварят очите. Въпреки че Адам и Ева живеели в рая, те продължавали да бъдат неудовлетворени, защото желанието им за щастие било насочено към вторичните удоволствия на Едем, а не към изначалното блаженство на любовта към Бога. Понеже били неудовлетворени, било лесно да бъдат изкушени от каприза да се опитат да заемат мястото на Бога.

За душите, паднали в материалния свят обаче, не е лесно да вкусят блаженството на любовта към Бога. Така нашето изначално отношение към него е отношение на дълг. Нашите човешки задължения трябва да се включат в изначалния дълг да се служи на Бога без страх от загуба или надежда за материална награда. „Без страх или надежда“ означава без неоправдана загриженост за печалба или загуба. Това служене ни поставя в чисто добро (шуддха-саттва), тоест добро без привързаност към наслаждението от доброто. Чистото добро е прагът към Божието съзнание. Тук нашите желания са опитомени, пречистени и постепенно превърнати в желания за божествена любов. И когато любовта изгрее, Бог най-милостиво поканва душата да общува лично с него.

Но ако изоставим дълга си към Бога, желанията ни престъпват границите на доброто, които защитават душата от греховните последствия в материалния свят. Те нахлуват право в джунглата на страстта и невежеството, настървени за диво, необуздано удовлетворяване. Под влиянието на тези проявления душата губи разумното си чувство за морален закон, а то е всъщност чувство на любов към всички други души. Онова, което остава от „разумното чувство“, е само чувството за вина и страхът от наказание. Чувството за вина наистина обуздава желанията, но това не е доброволното себеограничаване, породено от любов и грижа за другите. Понеже вината е духовно сляпа и подяжда чувството ни за собствена стойност, тя може лесно да бъде експлоатирана от човекобогове – материалистични водачи със стремеж към контрол над обществото чрез умножаване на безпросветни закони. Когато вината най-сетне стане непоносима, тя деградира в психопатичен гняв у личности, претендиращи, че са Бог само заради своето беззаконие и бунт. На този стадий най-безчувствените, зли и заплашителни форми на природата сграбчват душата. Общество, попаднало в хватката на тамастична природа, олицетворявана от богини като Кали, е обречено на гниене и разруха.