18. „Фактическата“ вселена: редукция до абсурд

Прегледахме накратко историята на западния модел на моралната вселена от зороастрийското му начало до неговия редукционистки вариант, в който „всичко е едно“. В предишната глава бе отбелязано, че напредъкът на науката е допринесъл значително за този така наречен прогрес. Настоящата глава ще се спре на научното дирене на „факти“. Това дирене не постига нищо друго, освен да редуцира обекта на своите изследвания – наблюдаемата вселена – до абсурдност.

Определението на редукционизма в речника гласи: „процедура или теория, която свежда сложни данни или явления до прости термини.“ Един критик на този метод на разбиране на света настоява да узнае:¹

Защо светът трябва да бъде прост? Кой е решил така? Кой го е наложил? Няма отговор, защото никъде не можем да открием такава гаранция.

Предположението, че реалността е неизменно проста, няма много общо с доказаното знание, но има общо с

…вярата, че всичко реално трябва да е подчинено на законите, действащи във физическия свят, казано накратко – че то трябва да работи като машина. Както сър Артър Едингтън се изразява: „… щом подуши някакъв механизъм, науката е склонна да възкликне – ето тук ударихме здрава основа. Ето до това трябва да се свеждат нещата. Това е върховната реалност“.²

Да се подуши механична простота, лежаща в основата на природата, не е нищо друго, освен да се подуши предвиждане и контрол върху събитията в природата. Това не е толкова начин да се узнае предназначението на самата природа, колкото начин да се наложи човешката воля над природата. Трябва да се запитаме дали боравенето с материалната природа наистина издига човешкото знание по някакъв фундаментален начин над нивото на низши същества, много от които в някои отношения боравят с природата по-изкусно от нас самите. Преди половин век статия, публикувана в „Атлантик мънтли“,³ хвърля срещу редукционисткото кредо обвинението за смъртта на духовното проникновение в западния свят.

…изследването на причините е безполезно за целите на науката, а именно – предвиждане и контрол на събитията. За да предвидиш едно затъмнение, не е нужно да знаеш неговата цел, неговата причина. Оттук науката от XVII век нататък се превръща изключително в изследване на (механистични причини)… Именно това е убило… сърцевината на самото религиозно проникновение – вярата, че в света съществува план и причина, че светът представлява морален ред, че в крайна сметка всичко се случва за добро.

Последните триста години бяха много благоприятни за редукционистите. Чрез своя „фактически“ модел на вселената те успяха да пленят популярното въображение. Този модел се разделя на три принципа: 1) материята е единствената форма на реалността; 2) механистичната концепция е единственият закон; и 3) еволюцията е автоматично определен процес, който на даден стадий от развитието изхвърля съзнанието като ефект от съчетание на материални елементи. Старият, „чисто религиозен“ модел на вселената, среща широко неодобрение. Да се поддържа, че фундаменталният космически закон е морален, а не механистичен, е – твърдят редукционистите – липса на толерантност. Този аргумент придобива цвят и се драматизира, като се призовават ужасите от миналото: Инквизицията например или пък осъждането на салемските вещици. Предполагаемото „фактическо“ гледище за света претендира, че е неутрално спрямо ценностната система. То изхвърля моралните оценки в ненаучната сфера на несъвършеното човешко мнение. Това е Добро, защото, оставяйки на хората индивидуалната свобода да избират своите морални менюта в живота, не им позволява да налагат убежденията си на другите. Като цяло обществото трябва да се управлява от принципите на фактическото знание. Колкото повече обществото се отдалечава от религиозния модел на света и се приближава към фактическия модел, толкова повече ще се опазим от теократическия фундаментализъм, налаган от тесногръдо духовенство.

Думата „фактически“ произлиза от латинската дума facio, „правя, върша“. Така факт е нещо направено или извършено. Това е продукт на действието на нашите сетива – зрение, слух, докосване, обоняние и вкус. Следователно, фактите са „практически“. Редукционизмът редуцира целия свят до факти, извършени от човека: наблюденията, които се правят от човешките сетива, и изчисленията, които се извършват от човешките умове. Обратно на това, откровенията в разкритите писания относно предназначението на света, са извършени от Бога.

От позицията на фактите религиозните ценности изглеждат по-малко практични и затова – по-малко реални. Защо даден вид храна – говеждо например – трябва да се определя като греховна? Фактически говеждото, както и всяка друга храна, храни тялото. И така в модерния свят практическата стойност (нещо, което действа) изпреварва стойностите на вярата и морала. „Може“ предхожда „би трябвало“. Из Индия има толкова много крави, които пасат свободно, и говеждо месо може да се яде – защо би трябвало бедните индуси да ходят гладни, когато оризовата реколта не е добра? Противозачатъчните могат да предотвратят бременността – защо тогава би трябвало да се боим от последствията на секса? Аборти могат да се правят, жените могат да вършат мъжка работа, бомби могат да се пускат. Дали тези неща би трябвало да стават, или не – това са тревоги извън фактическото знание. Както и да е, продължава аргументът, дали ни харесват, или не, тези неща се случват сега. Това, казват, е прогресът.

На езика на фактите „прогрес“ се превежда като по-ефективният начин да се правят нещата. Почти ежедневно се откриват по-ефективни средства, с които могат да се правят нещата, въплътени в създаваните от човека машинарии. По-ефективният начин за готвене се въплъти в микровълновата печка; по-ефективният начин за изчисление се въплъти в компютъра; по-ефективният начин за пътуване се въплъти в самолета. Появата на тези механични божества се приветства от милиони с огромна радост. Но тези божества сякаш изпускат някаква опиатна мъгла, която умъртвява стремежа да се пита за предназначението на повишената ефективност – защо такива машини представляват добро. За съвременните хора, „Върховният въпрос, както пише Карл Ясперс, е какво налага времето.“⁴ Какъв е смисълът да се задава какъвто и да е друг въпрос? Времето ни разкрива точно в този момент онова, което е фактически необходимо.

Времето… приема конкретно морално измерение. Бъдещето е добро, миналото е лошо. Ние се движим от едно неадекватно минало към едно светло бъдеще. И понеже прогресът е пред очите ни и се смята за добродетел, миналото се възприема като недоразвито царство, като някаква обедняла Африка на паметта и въображението, която е полезна само като спирка по въздушната линия към бъдещето.⁵

Повечето хора, които вярват в едно развиващо се технологично бъдеще, пропускат иронията, че „фактическото знание“ може да бъде знание само за миналото. Когато погледнем нагоре към нощното небе, не виждаме звездите такива, каквито са в момента, а такива, каквито са били. Тяхната светлина достига очите ни след известно време. Според модерната космология светлината на много от звездите, които виждаме сега, може би е отпреди хиляди години. Някои от тях може би са избухнали преди векове. И макар тяхната светлина да продължава да струи към света, те всъщност вече не са там. „Фактическото“ слънце, което озарява очите ни, винаги е осем минути в миналото. Никой на земята не е видял „истинското“ слънце. Леко забавяне във времето ни дели дори от най-близките до възприятията ни предмети. Този „фактически“ свят на човешкото сетивно преживяване е феноменалният свят – свят, който вече се е променил в мига, в който го познаваме.

Феноменалният свят, светът на фактите, представлява вторична, мъртва информация. Светът, който е първичната, жива реалност, ние така и никога не познаваме. Далеч от това да са „цялата истина“, фактите са само сигнали, уловени в мрежата на сетивата ни.

Нека сравним едно човешко същество с паяк. Паякът има твърде ограничено зрение, слух и обоняние. Но е бил благословен да има силно развито сетиво за докосване. Така до голяма степен той получава познанието за света по мрежата на паяжината. Само усещайки движението на нещо в мрежата, паякът може да прецени с голяма точност колко е далеч това нещо и колко е голямо. Паяжината обаче не може да информира паяка за света отвъд мрежата. Дори за нещата, уловени в мрежата, паякът получава само информация, полезна за практически цели. Например паяжината не му показва какъв цвят е нещото. По подобен начин съществуват и граници на количеството и качеството на информацията, която мрежата на човешките сетива може да улови. Крайните зони на вселената си остават изцяло извън обсега на нашата информация въпреки сложния, модерен, високотехнологичен инструментариум. Дори за неща, които са непосредствено до нас, сетивата ни позволяват да добием само ограничена информация. Например свирката за кучета е познаваема за човешките сетива крайно ограничено. Макар че можем да я видим и пипнем, тя издава звук, който е извън възможностите на нашия слух. Според ведическите писания всеки предмет на нашите възприятия пребивава и в една висша реалност отвъд човешкия ни усет.

Вайшнавската философия намира, че мрежата на нашето сетивно познание е изпълнена с четири недостатъка: несъвършенство, грешка, илюзорност и лъжа. По същия начин учените са принудени да признаят, че сетивата ни са неспособни да схванат действителността на заобикалящия ни свят, понеже колкото по-близо се опитаме да стигнем до предметите, които възприемаме, толкова по-нереални стават данните за тези предмети. Пиша тези думи на преносим компютър. Според моите сетива този компютър изглежда твърд предмет с определени характеристики. Но ако се приближа до този компютър по метода, който физиците използват, за да изследват атомните и субатомните структури, ще открия, че той представлява едно „неопределено квантово поле“ или „облак от потентности“ или „произволен поток енергия“⁶. Остава си научна загадка защо мъглявото състояние на микроелементното съществуване на компютъра се представя миг след миг пред сетивата ми като предмет с определена форма, размер, цвят и текстура. Ако приема квантовата физика за свой водач, тогава „фактът“ на компютъра, който използвам точно сега, представлява само едно творение на сетивата ми. В действителност той не съществува.

Това обаче не означава, че компютърът наистина представлява произволен поток енергия. Това понятие, както и формата на компютъра, която сетивата ми възприемат, е „фактическо“ в този смисъл, че е създадено от човек. Светът, като един хаос от свистене и пиукане, е идея, изработена в умовете на учените. Всъщност квантовата теория казва, че единственото нещо, което можем да узнаем за материалните предмети, е опитът ни да ги познаем. Този опит довежда до „фактите“ на квантовата физика, които не можем да определим като притежаващи реалност.⁷

Нека обобщим критиката на редукционизма дотук: от XVII век насам науката цели да сведе вселената до материя, механичен закон и еволюция за сметка на моралния и религиозния смисъл на живота; вселената на редукционизма представлява конструкция от създадени от хората факти; предполага се, че фактите, понеже са практически, са по-реални от моралните и религиозни ценности; предполага се, че подобряването на фактите (неща, направени от хората) представлява прогрес; понеже прогресът върви с времето, се предполага, че бъдещето е добро, а миналото – лошо; по ирония, всички факти (facta = това, което е направено) преминават в миналото веднага щом бъдат възприети от сетивата, понеже със сетивата си ние никога не възприемаме нещата такива, каквито са, точно в настоящия момент; така фактите не представляват реалност, а само информация, която се оказва далеч от изчерпателна; дори науката признава, че онова, което е известно на човешките сетива и на ума, е различно – а може би е напълно различно – от реалността. Логическото заключение от всичко това? Понеже фактите не могат да ни помогнат да се докоснем до реалността, прогресът на фактите е прогрес в илюзия.

С най-добри чувства към усърдните мъже и жени на науката можем да се съгласим, че те предлагат полезно описание на това как някои, но не всички, явления се случват. Например те сведоха полета на птицата до закони на физиката. Прилагайки механично тези закони, изобретиха самолета. Бързото превозване на хора и стоки на големи разстояния от мощни крилати машини наистина представлява някакъв вид прогрес спрямо ранните начини за превоз. Но това не променя факта, че механистичният редукционизъм не подпомага прогреса в разбирането защо съществува светът. И все пак, мнозина модерни учени вярват, че предназначението на света, проповядвано от религията, е остаряло и че на тях е оставено да запълнят празнината. Преди повече от петдесет години, британският философ С. Е. М. Джоуд отбелязва:⁸

…днес учените нарушават границите на религията и навлизат в нейна територия, като правят изказвания относно това „защо“ са нещата; собствената им наука не ги е упълномощила за такова действие. Защото науката трябва да се занимава с „как“, а не със „защо“.

Сега, в началото на XXI век, мнозина учени се изтеглят в безредие от пустинята на механистичните „защо“ и се насочват към оазиса на духовните „защо“. Тези мъже и жени знаят от горчив опит, че да търсиш убедителна причина за съществуването на света, е не по-малко абсурдно от търсене на вода в мираж. Но в общи линии науката си остава твърдоглаво атеистична, макар напоследък не чак толкова самонадеяна. Ето какво пише професорът по физика Лий Смолин в скорошен брой на списание „Тайм“:

Разсъждението върху този проблем (за редуцирането на въпроса „защо“ съществува вселената до математическа причина) накара мнозина учени да се обърнат към мистицизма или религията. Но аз предпочитам да търся рационално, научно разбиране на тази загадка. Революцията, с която сме се заели, включва изхвърляне на гледището, че вселената е създадена от някакъв бог – някакъв величествен кукловод или майстор тъкач. Вместо това вселената може да се проумее като самоизградила се според физическите закони…⁹

Със защитата си на атеистичната наука Смолин ни въвежда в мрачната сърцевина на редукционистката концепция за прогрес. Целта на живота се представя като непрестанно изобретяване на все по-ефективни начини да се правят нещата, понеже всичко е започнало с изобретяването на вселената от самата вселена. Човечеството не е нищо повече от един зъбец във великата машинария на космическото изобретение.

Смолин вярва, че физическият закон, който задвижва този прогрес на изобретяването, е еволюцията. Именно чрез „закона“ (всъщност, само теорията) на еволюцията учените предлагат да се дефинира защо, или моралното предназначение на съществуванието. Какво е еволюционно добро? Импулсът към действия, спомагащи физическото оцеляване и обществения ред. Кое е еволюционното зло? Импулсът към действия, които довеждат до физическо унищожение и обществен хаос. Това се нарича натуралистична редукция на ценностите¹⁰ – в крайна сметка човешкият морал не представлява нищо повече от сбор непреодолими импулси, близки в основата си до импулсите в мравуняк“.¹¹ И отново Смолин:¹²

Ако тази теория (за само-изобретената вселена) е вярна, това означава, че живеем в една блага вселена, вселена гостоприемна за живота, защото тя споделя някои от характеристиките на живите същества. Означава още, че живеем един с друг в свят, който всички ние създаваме. Принципите на справедливост, закон и равни права не биват налагани отвън; те са създадени от нас в една развиваща се система, наречена човешко общество.

Тук Смолин сваля шапка на предполагаемото морално измерение на времето, като ни казва, че моралът – справедливост, закон и равноправие – се е развил от самите деяния на човечеството. За учени като Смолин еволюцията е рог на изобилието на всички добри неща, дори на човешката добродетел. Докато нещата продължават да се развиват, те неизбежно ще стават все по-добри. Така еволюцията – течението на времето като благословия – се оказва най-близко до представата на редукционистите за Бог.¹³ За учени като Смолин еволюцията представлява не само въпросът как, но и въпросът защо.

За да се довери на примера на Смолин за еволюционен морал, човек трябва да приеме за чиста монета скритата му нова дефиниция на науката – като атеистична религия. Науката, както е дефинирана през XVII век, емблематично се занимава с това да покаже как се случват природните явления, изработвайки механични модели на тези явления. Вземете примера със затъмненията, споменат в предишния цитат. Можем да похвалим учените за това, че са построили модели, демонстриращи теорията за въртенето на Земята в орбита около Слънцето и на Луната в орбита около Земята. Такива модели могат в умален мащаб да възпроизведат затъмненията. По този начин учените претендират, че този модел е факт, защото той „прави“ затъмнения. Но няма модел, който демонстрира как вселената е изобретила сама себе си. Няма модел, който демонстрира как животът е възникнал от законите на физиката. Няма модел, който демонстрира как животът в „благата вселена“ ще става все по-добър в бъдеще. Тези понятия принадлежат към една почти религиозна вяра. Със сигурност не принадлежат към facta – „онова, което е направено“. В същия брой, в който е статията на Смолин, сър Джон Мадъкс казва следното относно „фактите“ зад еволюционната теория.¹⁴

Как е започнал животът? Естественият отговор е, че живите същества възникнали спонтанно от химическите съединения, налични в топлите, плитки води на Земята в ранното ù съществуване. Но какви химически съединения? И какви по-сложни съединения възникнали от този изначален бульон със способността да се размножават и развиват чрез някакъв вид дарвинов процес? Това още никой не знае.

Никой не знае как животът се появил от химически съединения, нито пък какви са били тези химически съединения, нито пък как са се развили според Дарвиновата теория. За да няма разминаване между думи и дела и науката да „говори“ за това как подобни процеси са се случили, тя трябва да „пресъздаде“ физическите действия, довели до случването им. Както Ърнест Ръдърфорд, откривателят на атомното ядро, казва: „Цялата наука представлява или физика, или колекциониране на марки“. Еволюционната теория на Дарвин би трябвало да върви редом с физиката отпреди 300 години – „класическата физика“ на сър Исак Нютон.¹⁵ Както научаваме от професора по физика Мичио Каку, Нютон създава модел на вселената според часовников механизъм.

Според Нютон вселената е гигантски часовников механизъм, навит в началото на времето, който тиктака от тогава насам, понеже се подчинява на трите закона за движението.

Това, което искам да отбележа тук, е от съществено значение. Нямам нужда да измислям сложни аргументи срещу еволюционната теория, защото тази теория не може да действа самостоятелно. Тя или действа заедно с физиката, или изобщо не действа като сериозна наука. Ако физиката зад Дарвиновата теория не може да демонстрира еволюцията „фактически“, тогава теорията не стига доникъде. Дарвинистите не са ни предоставили модел на космоса като умален часовников механизъм, от който автоматично да се развиват същества с изкуствен интелект. Освен това Нютоновата представа за вселената като за часовников механизъм е изгубила научната си валидност. Следните цитати обобщават:

През 1905 г. Алберт Айнщайн публикува четири доклада. И четирите са революционни… Нютон е отхвърлен. Безспорно, новите експерименти с радиацията показват, че основите на Нютоновата физика се сриват. Квантовата теория окончателно разби съня на Нютон. Фактически, квантовата теория обръща Айнщайн надолу с главата. В почти всякакъв смисъл на думата, квантовата теория е противоположна на Айнщайновата теория… Така двете теории са враждебно настроени противоположности.

Нютон развива своята класическа физика през XVII век. Два века по-късно Чарлз Дарвин построява своята теория върху Нютоновите основи. В началото на XX век тези основи се отхвърлят от Айнщайновата теория на относителността. Относителността скоро е последвана от квантовата физика, която се развива вследствие на експерименти с радиация. Тази теория свежда Нютоновата картина на вселената до статута на един „сън“. Водещи поддръжници на квантовата теория като Вернер Хайзенбърг открито се съмняват в тактиката на Дарвин да се позовава на Нютоновата физика, за да обясни живота.¹⁶ Те се съмняват и в теорията на Айнщайн. И дори в самата школа на квантовата физика съществуват сблъсъци между различни теории – ТГЕ (Теории за грандиозното единство) и ТВ (Теории за всичко).

Сега все повече и повече мислители стигат до заключението, че тази „еволюция“ на теорията на физиката – от класическа през относителна до квантова – представлява не прогресът, а упадъкът на науката.¹⁷

„Някои наблюдатели твърдят, че тези непотвърждаеми, пресилени, изсмукани от пръстите теории, са признаци за жизнеността и безграничните възможности на науката. Аз ги виждам като признаци на отчаянието и смъртното заболяване на науката.

Ключовият проблем е, че ако радващите се на огромен успех теории се окажат погрешни и „истините“ се окажат неверни, тогава какво би било истинското естество на знанието, което наричаме наука? Защо се радва на успех и защо трябва да му вярваме?

И все пак квантовата механика, теорията за относителността и класическата физика си остават еднакво важни за модерната физика – не защото ни приближават до разбирането как животът е възникнал във вселената, а защото действат много добре в сферата на човешките дела. Ако не беше квантовата физика, нямаше да можем да произвеждаме телевизори, радиоапарати, стереоуредби, компютри и всякакви други модерни електронни уреди. Без относителността на Айнщайн нямаше да можем да впрегнем атомната енергия. Без класическата физика нямаше да имаме автомобили, влакове, самолети, ракети и всички останали машини, които забързват движението ни през времето и пространството. И затова се предполага, че превключването от западния религиозен модел на вселената към редукционисткия модел е добро. Редукционисткият модел действа. Той ни дава човешкия прогрес. И все пак този „прогрес“ е единствено във „фактите“ (facta), в „това, което е направено“. Ярката, бляскава надежда е, че науката прави това за нас: 1) увеличава човешката мощ, 2) привежда природните материали и закони все по-плътно под човешкия контрол, 3) удължава човешкия живот и 4) прави този живот по-щастлив.¹⁸

Тези четири извънредно оптимистични твърдения, формулирани от един учен, живял през XVIII век, оформят и днес стандартното определение за прогрес. Задвижени от тези обещания за едно по-добро бъдеще, великите умове полагат огромни усилия, за да поставят природата под контрола на човека. При окончателния анализ обаче същата тази природа ги принуждава да признаят, че цялата работа с прогреса е безполезна. В своята „Автобиография“ Чарлз Дарвин пише:¹⁹

Понеже силно вярвам, че в далечното бъдеще човекът ще бъде много по-съвършено същество, отколкото е сега, за мен е непоносима мисълта, че той и всички останали съзнателни същества са обречени на пълно унищожение след толкова продължителен прогрес.

Когато през XIX век Дарвин написал тези думи, хората били уверени, че с помощта на науката човешката раса ще продължи да напредва дотогава, докато вселената е способна да поддържа живота. XX век помита тези надежди, като показва, че науката представлява недвусмислена и непосредствена заплаха за човешкото оцеляване. През двете световни войни и последвалата ги студена война технологията повишава многократно ефективността при модерните оръжия за масово поразяване, като по този начин тласка цивилизацията и – според опасенията на Дарвин – целия живот на Земята към ръба на унищожението.

Как би могла доктрина като редукционизма, водеща до такива абсурдни противоречия, да се радва на такова влияние, че да разклати религиозната вяра на Запада? Вижте, редукционизмът не се е появил просто така, отникъде. Зад него има инерция, трупана три хиляди години. Съвременни учени проследяват корените на редукционизма назад в историята до промяната в човешкото съзнание, настъпила в резултат на разместването на обществените пластове в древните царства на Египет и Месопотамия в Близкия изток. Тези цивилизации, както и ведическа Индия, в продължение на дълги времена били ритуални общества. „Ритуал“ е дума, която произхожда от ведическия термин рита (реалното); с него се обозначава висшия космически или морален ред отвъд човешкото разбиране. Чрез ритуала обществата на древността участвали във великото вселенско жертвоприношение, което полубоговете правели пред Върховния. С началото на Кали юга, преди пет хиляди години, ритуалното общество постепенно изпаднало в застой. Около хиляда години преди новата ера в Египет и Месопотамия възникнал нов ред. По онова време набиращите сила независими интереси на занаятчии, работници, земеделци и търговци надделели над по-старите обществени норми, поддържани от знанието и могъществото на жреци и царе, черпещи своята власт от божественото минало.

Египет и Близкият изток… породили ново общество, възникнало от разрушената черупка на старото. Новото общество донесло със себе си нова технология, свързана с новите възприятия на космоса. То изисквало нови идеи, защото се основавало на търговията и отчасти на свободния труд. Да се разчита на авторитета и властта може би е било удобно за жреците, но далеч не е удовлетворявало предприемчивия търговец или занаятчия. Вместо това търговецът трябвало да се учи, като наблюдава света около себе си – ветровете и приливите. А свободните занаятчии се учели от променящата се природа, от експерименти с нови материали и методи.²⁰

Защо жреците и царете от тези общества загубили властта си? В епохата на Кали двете водещи варни – брахманите и кшатриите – са в упадък поради материализма, нарастващ в сърцата на всички хора. Същият нарастващ материализъм издигнал двете по-нисши класи – вайшите (земеделци и търговци) и шудрите (занаятчии и работници), до преувеличено високо положение. Сатвичната култура западнала и открила пътя за издигането на културата на млеччхите. Това дестабилизирало обществото и подхранвало конфликтите.

Така става очевидно, че тенденцията към механистичен редукционизъм исторически се подхранвала от обществения превес на начина на мислене на вайшите и шудрите и обществената нестабилност на обществото след варнашрама. Първият западен опит светът философски да се редуцира до прости принципи започва в Йонийска Гърция. В този район по източното крайбрежие на Егейско море гърците основали градове, въплъщаващи философията и обществените ценности на Кали юга.

До 700 г. преди Христа йонийските градове, които се занимавали с търговия… били отхвърлили предишното си подчинение на земевладелците от гръцкия континент. Те основали нови общества от търговци, занаятчии и свободни селяни – първите ограничени опити за демокрация и република. За да управляват тези нови общества, те се нуждаели от нови идеи – старите богове излезли от мода… Около 500 г. преди Христа, роденият в търговския и текстилен център Милет, Талес, пръв заявил, че светът се е образувал чрез природни процеси, които могат да се наблюдават… Докато жреците от Бронзовата епоха виждали обществото като непроменяемо и управлявано от неизменния кръговрат на годишните времена, според виждането на йонийците, обществото било в процес на конвулсивни промени, в които земевладелци, търговци, занаятчии и селяни се борели за власт. Хераклит стигнал до заключението, че вселената е в постоянно движение, вечно променяща се като огъня… Анаксагор от Йония и по-късно приятел на атинския водач Перикъл извежда своята теория на произхода от задълбочено наблюдение на природата… вихрушките, светещия нагорещен метал в огнището на ковача, далечната светлина на сигналните огньове на търговците.²¹

Ритуалното общество е свещена традиция, разкрита на човека от полубоговете. Ритуалният прогрес е четворната награда на дхарма (религиозност), артха (материално благоденствие), кама (сетивно наслаждение) и мокша (освобождение от материалното съществуване). Ранното редукционистко общество в Йония се основавало не на божествено откровение, а на човешкото сетивно наблюдение на физическия свят. Напредъкът се изчислявал от гледна точка на артха и кама. Какво се случило с дхарма и мокша, които насочват човешкия ум към цели отвъд сетивното възприятие? Ценностната система вайшя свела тази тема до числата.

Всичко можело да се сведе до абстрактни числа: стойостта на едно гърне, на делва зехтин, на парцел земя, на роб – всичко можело да се изрази с точен брой монети, както се изчислявало и богатството и стойността на всеки гражданин. Числата сякаш имали вълшебна сила. За Питагор чистото взаимоотношение между числата в аритметиката и геометрията представлява безкрайната реалност зад променливия външен вид на сетивно възприемаемия свят. Обратно на йонийците, Питагор учел, че реалността може да се познае не чрез сетивно наблюдение, а само чрез чист разум, който може да изследва абстрактните математически форми, управляващи света.²²

Ранната гръцка философия, която е вид протофизика, се родила в Йония около 580 г. преди Христа от наблюдение на явленията. Скоро след това Питагор от Кротон придал на числата абстрактни измерения. После Платон от Атина разработил моралното измерение на питагорейския идеализъм. Макар в Платоновия морал да има много неща, с които човек, изучаващ ведическото знание, би се съгласил, в Платоновата система не съществуват морални ценности, на които учи Бог. Неговите ценности били открития, направени (отново facta) от интелекта. Те зависели от разума, а не от откровението.

Моралните истини, смята Платон, са извечни и са отвъд случайните обстоятелства на човешкото мнение или обществена структура. Те са също така обективно реални и подобно на други истини, като тези от математиката, могат да се открият от интелекта. …(Моралните истини) не са бог, нито (пък са) творение или заповед на някакъв бог.²³

Платон бил сигурен относно вечността на индивидуалната душа и не толкова сигурен относно духовната личност. Той поне вярвал, че всяка душа представлява самата форма на живота. И като такава душата принадлежи на трансценденталното царство на вечните, чисти форми.²⁴ Душите долу, в света на явленията, могат да поддържат чистотата чрез разума, като връзка с царството на истинските форми. Разсъждаващата душа проявява три добродетели: мъдрост, смелост и въздържаност. У нечистата, неразсъждаваща душа тези три добродетели са в недостиг. Този недостиг става очевиден в пороци като невежество, страхливост и невъздържаност. Макар от една страна Платон да не желае да свързва морала с един личностен Бог, от друга – той настоява, че моралът е свързан с едно вечно Добро отвъд света на материята.

Аристотел, най-изтъкнатият ученик на Платон, сваля доброто в света, като отстранява идеята на своя учител за едно трансцендентално селение на формите, проектиращо идеалната добродетел в света на явленията.²⁵ Макар повече или по-малко да е съгласен със своя учител, че душата е чиста форма и съвършенство на характера, Аристотел твърди, че душата е неотделима от своето тяло. По подобен начин и доброто е неотделимо от конкретни добри неща. Когато тялото изчезне, изчезва и душата. Когато едно добро нещо изчезне, изчезва и неговата доброта. Платон и Аристотел са съгласни в един ключов момент: материята се движи от душата.

Християнското учение, което казва, че без материално тяло душата не може да действа, е много по-близо до Аристотеловата концепция за душата, отколкото до Платоновата. Но за разлика от Аристотел юдео-християнските свещени писания не казват почти нищо за космологията и физиката. Писанията на Аристотел обширно описват вселената като система от петдесет и пет концентрични сфери, чието кръгово движение обяснява движението на слънцето, луната, звездите и планетите. Преведен на латински през Средновековието, неговият модел на космоса има дълбоко въздействие върху църковните учени, зажаднели за такава информация. През 1266 г. от н.е. в своята Summa Theologiae Тома Аквински официално бракосъчетава Аристотеловата философия с католическата теология. Бидейки една „Теория за всичко“ на своето време, това произведение представлява грандиозен интелектуален монумент и на прото-науката на древните гърци, и на моралния авторитет на Исус Христос, също както издигащата се в небесата катедрала в Шартър (завършена, докато Тома Аквински е още жив) е синтез на двете в областта на архитектурата (в катедралата има барелефи с фигури на Питагор и Аристотел).

Но „томическият“ модел на реалността – с думата „томически“ се обозначават разсъжденията на Тома Аквински – носи в себе си семената на собствената си разруха. Едно такова семе е признанието му, че някои части от Библията не представляват буквалната истина. Друго семе е високата степен, в която моделът зависи от силата на човешкия разум. Трето семе е физичността на модела: Аристотел предполага, че горните сфери на вселената са направени от „чиста материя“ – неопетнена, непроменяща се, кристална твърда субстанция. Но той отхвърля Платоновата позиция, че истинската форма на света съществува в едно висше измерение на съзнанието. От Аристотеловата физика следва, че висшите сфери – например „вечната перла“ на луната – биха могли да станат видими за човека, като просто се открие начин да се доближи до тях, за да ги разгледа. Четвърто такова семе е хуманизмът на модела: в рамките на творението, земята е поставена в позицията на привилегирован център, а сред земните твари човешката раса играе единствената роля в Божия план. Петото семе е високомерната представа, че моделът е обяснил всичко, което може да се узнае. Всяко едно от тези семена е facta – „истина“, създадена от човека, а не от Бога.

Макар томическият модел да има значими характеристики, в които отеква ведическото знание – например, това, че вселената е устроена морално и че от множеството райски планети Луната е най-близката до нас – семената на саморазрухата започват да дават плодове през 1604 г. Това е годината, в която Галилео Галилей установява „факта“, че една нова (нова звезда) лумва и се ражда в съзвездието Змия. Това противоречи на томическия модел, според който звездите са постоянно установени в непроменящото се небе, където нищо ново не може да се случи. През 1609 г. Галилео поглежда Луната през телескоп. Той открива, че томическият лунен рай не е факт: той не можел „да го различи“ през окуляра. Факт е, че Луната прилича много на Земята. Факт е, че повърхността на Луната отразява светлината на Земята. За Галилео това означава, че Земята, която грее като останалите планети, не е с нищо по-специална.

Като поглежда в други посоки през окуляра, Галилео открива още факти: Юпитер е заобиколен от луни; Слънцето, а не Земята е центърът на Слънчевата система; съществуват още безброй невидими за невъоръженото око звезди. Пускайки предмети от кулата в Пиза, Галилео демонстрирал, че във физиката на Тома Аквински има грешки.

Аристотеловите „факти“ на томическия модел обаче са вързани с християнската логика. Страховитата тежест на новите факти, открити от Галилео, не могат да бъдат подкрепени от тази логика. Така Галилео се захваща да състави една нова, нетеистична логика, за да намести своите факти. Преследван от Църквата, Галилео умира, преди да успее да я завърши. Сър Исак Нютон се труди цял живот, за да довърши модела, който нарекъл маханистично-редукционен модел. Този модел 1) редуцира реалността до основните представи и занимания на вайшите и шудрите, а именно числовата стойност и физическата работа; 2) равнодушен е към вярата (споделяна от Платон, Аристотел и Тома Аквински), че материята се движи от духа; 3) приема вярата, че материята се движи от механични сили.

Ако материята се движи от духа, тогава е справедливо да се каже, че материята има морално измерение. Повечето религии учат, че душите напредват или деградират в съответствие с това, което извършват с материята; учат също така, че определени видове материя се освещават от Бог. Когато използват осветена материя (светена вода, например), душите биват благословени. Благословията не възниква от молекулите на светената вода – понеже те не се различават от молекулите на водата в канала – а от светия дух, който движи основите на материалния свят: трите проявления на творението, поддържането му и неговото унищожение. Бог действа чрез земята, водата, огъня, въздуха и етера (звука), за да освободи хората от греховния живот и да вдъхнови сърцата им с любовно привличане към него.

От друга страна, ако материята се движи само от механични сили, би било справедливо да се каже, че тя няма каквито и да било морални качества. Нютон дава някаква роля на Бог само в началото, когато Той задвижил механизма на космоса. Бог изчезнал от сцената след този първоначален божествен тласък и нататък продължила само механиката. Ако наистина случаят е такъв, тогава водата винаги си е само вода. Единствената етика, която действа в механистичната вселена, е етиката на физическото оцеляване.

Докато работели с нютоновия модел на вселената, учените осъзнали, че всъщност той не е пълен. И продължили да откриват нови и нови факти. За да оцелее, Нютоновият модел трябвало да абсорбира тези факти и да се разраства заедно с тях. През XIX век така била абсорбирана теорията на Фарадей и Максуел за електромагнитното поле. Не било лесно, понеже теорията за полето водела към едно ниво на реалността отвъд механичните взаимоотношения, неизвестно за Нютон. После, както отбелязахме по-горе, фактите на радиоактивността, открити в началото на XX век, раздули модела до точката на пръсване. Моделът се разделил, подобно на амеба, във враждебни варианти на самия себе си: класическия вариант, Айнщайновия вариант и квантовия вариант. Понеже и трите модела действат достатъчно добре в ценностната система на вайшя-шудра, мозъците от Кали юга се объркват относно това кой точно вариант представя реалността такава, каквато е.

Това, което вариантите на моделите в действителност представят, е мая, илюзорната страна на пракрити. Думата пракрити означава „обилна дейност“ – несъмнено пракрити действа! Но тя действа, за да държи здраво материалистичните същества в хватката на трите проявления на природата. В „Шримад Бхагаватам“ 7.9.20 Шри Прахлада Махараджа обяснява:

Скъпи мой Господи, всички в този материален свят са под въздействието на проявленията на материалната природа – добро, страст и невежество. Всички – от най-великата личност Бог Брахма до мъничката мравка – действат под влиянието на тези проявления. Следователно всички в този материален свят са повлияни от твоята енергия. Причината, поради която действат, мястото, където действат, времето, когато действат, материята, поради която действат, целта на живота, която смятат за крайна, и процесът за постигане на тази цел – всичко това не е нищо друго, освен проявление на твоята енергия. Наистина, след като енергията и източникът ù са идентични, всички те са единствено твои проявления.

Понеже тялото и умът на живото същество действат като кукла на конци под ръководството на природните проявления, контролиращата ръка го прекарва от създаването (раджо-гуна) през поддържането (саттва-гуна) до унищожението (тамо-гуна). След смъртта живото същество отново бива ръководено към създаването, за да получи следващо тяло. Този кръговрат се върти живот след живот, докато цялата вселена стигне свършека си. Надеждите за прогресивна еволюция към съвършенство на материалния живот са безумни. Единствената истинска надежда на душата е да се освободи от кръговрата на проявленията чрез Божествената илост, излъчваща се през булото на материята.

Има факти на възприятието обаче, които на пръв поглед противоречат на ведическото описание на материалния свят. Видяхме как томическият модел на вселената отпадна по пътя на историята след като телескопът „доказа“, че той не е подкрепен от фактите. Да, честно казано, според „Шримад Бхагаватам“ земята, луната и слънцето са поставени в позиции, силно различни от модерните астрономически стандарти. Дали това е причина да се съмняваме в „Бхагаватам“? Ако е така, тогава това е и причина да се усъмним в моралното измерение на вселената, на което „Бхагаватам“ учи. Това е и причина да пренебрегнем регулиращите принципи и да се отдадем на прищевките на сетивата.

Вайшнавските писания ни казват, че материалната енергия е адхара-шакти на Бог Кришна, или енергия, подслоняваща всичко.²⁶ Тя подслонява похотливите желания на материалистичните живи същества под формата на материя, която може да се експлоатира. Те я възприемат като подходяща за експлоатация, според присъщия обсег на техните познавателни и двигателни сетива.

По-горе беше даден примерът с паяка и паяжината. Адхара-шакти подслонява желанията на паяка, като му осигурява един „фактически свят“, който бедното създание може да възприеме и контролира. Ако гледището на паяка за света може да се предаде на английски език, няма съмнение, че средностатистическият човек ще го сметне за някаква чудата митология, измислица или лудост. Собственият ни свят на човешки факти изглежда не по-малко чудат за полубоговете.

Отвъд тези светове на фактите, населени от твари, жадни за сетивно наслаждение, съществува истинската форма на света. Това е дхармичната или моралната форма, видима за онези живи същества, които знаят изначалното предназначение на природата. Това изначално предназначение е да предложи среда, с други думи, да подслони Божия план за реформация на неговите своенравни частици. Дхармичната форма е представена в „Шримад Бхагаватам“²⁷, където се заявява:

Кришна съзнание означава непрестанно да се общува с Върховната Божествена Личност в такова състояние на ума, че преданият да може да наблюдава космическото проявление точно така, както го наблюдава Върховната Божествена Личност. Такова наблюдение не е възможно винаги, но се проявява подобно на тъмната планета, известна като Раху, която се наблюдава при пълнолуние („Шримад Бхагаватам“ 4.29.69).

На Курукшетра преди пет хиляди години Кришна разкрива Своята вишварупа (вселенска форма) на своя вечен приятел Арджуна. Възможността, която имал Арджуна – да наблюдава вселената точно така, както я вижда Кришна – е много рядка. Но всички ние можем да се възползваме от непрекия метод, който обединява човешкия разум с разкритите писания. Този метод се обяснява с аналогия. По време на пълно лунно затъмнение, ореолът около луната ни дава възможност непряко да възприемаме мрака, който закрива лунния диск. Възприятието е непряко, защото очите ни не могат да ни кажат какво е скрило Луната. От мекия ореол поне можем да разберем, че Луната е покрита от нещо, което минава пред нея. Ведическите писания ни казват, че тази тъмна сянка, покриваща луната, е Раху – демонична планета, която иначе не може да се види. По същия начин лунната светлина на разума, водена от писанията, ни позволява непряко да възприемаме материалната вселена като маска пред лицето на духовния свят.

Поддръжникът на механистично-редукционисткото гледище ще възрази, че това, което затъмнява Луната, не е загадъчна демонична планета, а сянката на земята. Разликата между механистичната гледна точка и ведическата е въпрос на така наречения „мащаб на наблюдението“²⁸. Например, ако ни запитат какво виждаме с невъоръжено око, когато гледаме хомогенна смес от два вида прах – бяло брашно и ситно смлени въглища – ще отговорим, че виждаме сив прах. Но ако имаме възможност да наблюдаваме този сив прах през микроскоп, изведнъж ще разберем, че той не съществува. Мащабът на наблюдение през микроскопа разкрива безброй бели и черни частици.

В мащаба на наблюдение на човек с механистична, „фактическа“ (направена от човека) нагласа, несъмнено е логично да се каже, че мракът, затъмняващ Луната, е просто сянката на Земята. Но във ведически мащаб, мащабът на наблюдението, създаден от Бога, механистичните факти изчезват, както и сивият прах изчезва под микроскопа. Във ведически мащаб на космическите събития се гледа като на взаимоотношение между двете енергии (духа и материята) на Върховната Божествена Личност, Шри Кришна. Моралното измерение се очертава от трите качества на това взаимоотношение: добро, страст и невежество.

Моралното измерение на космоса е определимо чрез пречистване на съзнанието, а не чрез сетивно изследване или умствени спекулации. Пречистването води до отдалечаване на съзнанието от експлоатация на материята, целяща физическо сетивно удоволствие и привързване на съзнанието към използване на материята в служене на Кришна.