19. Добродетел срещу сантимент

Предишните две глави проследиха как модерната цивилизация се е превърнала в пустиня на редукционизма. Но дори и в такава реалност, сред руините от западния модел на моралната вселена, човешкото съзнание си остава свързано с моралното измерение. Поради тази връзка, добродетелите, които са дълбоко в сърцето на човечеството, продължават да се борят за своето утвърждаване. Съвременната борба на добродетелта срещу пустотата е темата на игралния филм „Водопадът Мълхоланд“, трилър, чието действие се развива през 1954 г.¹

Главният герой, следователят Макс Хувър, започва разследване на мистериозната смърт на млада жена. Той разбира, че жената „знаела прекалено много“ относно секретни изпитания за въздействието на радиацията, провеждани върху военни служители. Скоро Хувър се уверява, че е била убита. Главният заподозрян е генерал Тимс, началникът на строго секретната база, където били провеждани изпитанията. Отначало генералът се опитва да убеди следователя, че в квантовата вселена загубата на живота на тази жена няма значение. Той пита Хувър дали знае, че атомът, с изключение на няколко мънички частици материя, представлява предимно празно пространство. Разгръщайки логиката на атомната теория, генералът твърди, че тъй като цялата вселена е съставена от атоми,

…всичко, което виждаме и докосваме, всъщност и подът под краката ни, е съставено предимно от празно пространство. Единствената причина, поради която не пропадаме в него, е, че тези мънички частици материя се движат вихрено с такава скорост, че ни дават илюзията за солидност“.

Досещайки се каква карта ще извади Тимс, Хувър иронично коментира: „Значи ние самите сме само празно пространство?“. „Точно така! Точно така!“ – въодушевено възкликва генералът. Той изказва мнението, че проумее ли истинското естество на тази празнота, човек може да черпи безгранична мощ.

А тези частици материя, които са толкова малки, че никой никога не ги е виждал – никога – съдържат достатъчно енергия да взривят тази къща, целия град, всички хора в света. Ето това е невъобразимо!

Хувър отбелязва, че той самият не мисли за тези неща, защото „може би виждам прекалено много: например хора, умрели преди да им дойде времето“. С тази иронична фраза той намеква, че макар генералът да приема редукционизма за най-ефективния път към истината, тази теория всъщност е късогледа. Редукционизмът не е способен да обясни разликата между правилно и грешно; разлика, толкова обективна и осезаема, че Тимс не може да са отърси от нея дори след като е убедил сам себе си, че всичко представлява само празно пространство (По-късно Хувър ще разбере, че Тимс умира от рак, „ответният удар“ на собствения му експеримент.).

Все така опитвайки се да обезсмисли разследването, генералът цинично се позовава на моралния релативизъм на Ницше – възгледа, че така наречената справедливост се свежда до това силните да принасят в жертва слабите или мнозинството да принася в жертва малцинството в името на властовата структура. Крайъгълен камък на цивилизацията, войната, религията и демокрацията е някои хора да намерят смъртта си преди да им е дошло времето – „умират сто, за да живеят хиляда“. Тимс лукаво навежда на мисълта, че самият следовател незаконно е отнемал живот с цел да запази обществения ред… и това е реалният и единствен закон. „Ние двамата с вас не сме много различни един от друг“ – мърка генералът. Макар Хувър наистина брутално да е наказал мнозина гангстери без съд и присъда, логическата грешка в аргументите на Тимс не му убягва. „Това момиче не бе навредило на никого“ – рязко отвръща той.

Мисълта на генерала не е измишльотина на холивудски сценарист. Тя действително изразява възникналата през XX век „стойност“, а именно:

…редукционистката философия, според която царят е обикновен човек, а царицата – обикновена жена, а мъжът и жената са само голи маймуни… Нямаме нищо друго освен закони, подкрепяни единствено от собствените си опасения, и индивиди, затворени в личната си сфера и личните си интереси.²

Такава философия възниква от разум, откъснат от моралните убеждения, които движат нормалното човешко сърце. Както вече беше казано, лудостта не означава да изгубиш разума си. Тя означава да изгубиш всичко друго освен разума си. В конкретния случай разумът на генерала е загубил всякакво чувство за справедливост.

Не допускайте грешка: справедливостта (няя) е безспорно разумна.³ Тя е разумна по здрав, нормален начин. Тя е здрава, защото не е безчувствена по отношение на спорните въпроси за невинност, вина, смекчаващи вината обстоятелства, наказание и милосърдие. За да разследва и прецени тези спорни въпроси (безсмислена задача за този, който си мисли, че хората представляват само празно пространство), справедливостта използва разума. Целият процес е акт на почит към нравствения закон. Нравственият закон не може да се сведе до лични интереси, подкрепени от безпокойство, подобно на закона на джунглата. С. Е. М. Джоуд за нравствения закон:⁴

Вселената съдържа „добро“, „правилно“ и „трябва“ като независими фактори от фундаменталния ù строеж. Да се каже, че тези фактори са независими, означава, че не са просто вътре в или проекции на нашите умове, а съществуват извън нас и нашите умове ги отбелязват и реагират на тях. Вселената следователно е нравствена вселена на морала.

Като защитник на ведическото знание трябва да добавя още едно определение към яркото изказване на Джоуд: само човек в проявлението на доброто може да възприема нравствената вселена достатъчно ясно, за да раздава безпристрастно справедливост. „Безпристрастно“ означава в съответствие със закона на нравствената вселена – този закон е кодиран във ведическите писания.

Генералът е умопомрачен, доколкото гледа на вселената единствено като на празно пространство, осеяно тук-там с въртящи се частици материя, всяка от които таи невъобразима енергия. Ето защо за него е „разумно“ да смята стремежа на детектива към справедливост за илюзия, замъгляваща яснотата на космоса, лишен от всякакъв друг смисъл освен властта. В такава вселена единственият закон е ницшеанската формула за доброто като „всичко, което засилва чувството за власт, волята да властваш, властта сама по себе си“, противопоставено на злото като „всичко, което произтича от слабостта“.⁵

Кой е бисерът на справедливостта, проблясващ в гърдите на всеки здравомислещ мъж или жена? Това е добродетелта, която краси душата. Подобно на следователя от филма, няя (справедливостта) има своя мисия на този свят. Тя естествено се стреми да закриля, защитава и отмъщава за своите съюзници – добродетелите дая (състрадание към живота), маитри (приятелско чувство към другите живи същества) и прити (любяща доброта). В едно общество, където липсва ясно чувство за справедливост, тези прекрасни и светли чувства се преценяват като „идеалистични“, „женствени“, „детински“ или „слабост“. Всъщност тези чувства са брахмански. И понеже всяка душа е Брахман (духовна по природа), те неизбежно докосват някаква струна дълбоко във всички нас, независимо какво е културното ни възпитание.

В пътеписа „Богиня сред камъните“ Норман Луис описва селяни в Индия, които ловят риба в плетени кошници и я прехвърлят жива в пълни с вода варели.

„Едно красиво, скъпо облечено момиченце ги разглеждаше. Както разбрах, тя никога не беше виждала жива риба. „И какво ще правят с тях?“ – попита баща си. „Ще ги изядат“ – отвърна ù той. Тя пребледня от ужас и щеше да се разплаче. Бащата обясни с усмивка: „Много е нежна по природа. Нали разбирате, ние сме брахмани. Не ядем живи същества.“.

Шрила Прабхупада разказва как е станал свидетел на подобна реакция при едно момченце, родено в семейство на месоядци.⁶

Виждал съм го със собствените си очи в Калкута – човек от хотела колеше пиле. Беше му прерязал гърлото наполовина. Полумъртвото пиле подскачаше, а човекът се смееше. Малкият му син плачеше. Видях го. Детето плачеше. Защото бе невинно и не можеше да го понесе. Плачеше. А бащата му казваше. „Защо плачеш? Защо плачеш? Много е хубаво.“.

Мнозина млади хора ще са единодушни с двете индийчета. Младите и невинните спонтанно, без да се ползват от някакво образование по философия на морала, се ужасяват от жестокостта към животни, разврата, преднамереното унищожение на природата и подобни злини. Това са неоспорими доказателства, че „доброто“ и „злото“ са обективни стойности, които безпрепятствено се възприемат (макар и наивно) от непокварения ум. Поне в ранните си години много деца са предпазени от покваряващи навици и покваряващо общуване. За съжаление, в едно несправедливо общество добродетелите дая, маитри и питри не се преподават систематично, не се закрилят, не се защитават, не получават възмездие. Когато децата пораснат, техните нежни, невинни добродетели неизменно пресъхват, а сърцата им се смразяват в грубата арктическа атмосфера на бездънния материализъм.

Течното състояние винаги е потенциал на водата, дори ако е замръзнала. По същия начин добродетелта си остава вечен потенциал на самия живот. Добродетелта несъмнено е по-видима в едно живо същество и по-малко видима в друго, също както и интелектът е по-очевиден в един човек, отколкото в друг. Но животът е зареден с потенциал за добродетел и интелигентност и именно това, без никакво редуциране, го отличава от материята. Тогава какво представлява животът? Отговорът на вайшнавската философия – животът е духовен. Добродетелта е вкоренена във вечната душа, която дава живот на всяко живо същество – човек, животно, растение, микроб. Понякога дори в сърцата на животните разцъфтява състрадание и любов към други видове. Затворени мечки и горили се сприятеляват с котенца. Една котка майка осиновява осиротяло бухалче като своя рожба. Една лъвица се отнася с презрение към месото и от раждането си отказва да го яде, избрала да живее като вегетарианка.

Трите фини добродетели дая, маитри и питри се нуждаят от мощен защитник. Този защитник е справедливостта; справедливостта на свой ред трябва да се съюзи с трите благородни добродетели – сатя (истинност), павитрата (чист характер) и арджава (честност). Ако такъв съюз липсва, справедливостта ще се обърка в своята мисия да защитава, закриля и отмъщава за милосърдието, приятелското чувство и любящата доброта. Пример за това как справедливост, лишена от истина, поражда несправедливост, намираме във влиятелната западна доктрина, която слага знак за равенство между душата и човешката форма на живот. Тази доктрина е асат, невярна. Но на Запад справедливостта е в съюз с нея. Например, понеже според тази асат доктрина, преди зародишът да се развие във форма с разпознаваеми човешки черти, той няма човешка душа, абортът се закриля от закона поне в първите седмици от бременността. Същата доктрина се използва, за да се оправдава избиването на животни: не може да е грях да се избиват животни, понеже те не изглеждат като хората и следователно нямат души. Това твърдение е безкрайно далече от сат, духовната истина в ядрото на сърцето. Когато справедливостта не е свързана със сат, тя заболява. Така представата на генерала за справедливостта като бездушно възвеличаване на силата и властта, безмилостно незачитащо слабите и малобройните, е крайно психопатична.

Някои казват, че времената се променят: излизаме от Ледената епоха на ултрарационалния нихилизъм на генерала и навлизаме в топлата и уютна епоха на повишена чувствителност към любовта и живота. В последните години ставаме свидетели как в западното общество се поощрява „идиличното въображение“. Това идилично въображение е приветствано от мнозина като възникващото съзнание на една Нова епоха. Учените го определят като тип въображение, което отприщва фантазията и емоциите. От фантазията и емоцията – поне такива са надеждите – ще се прероди добродетелта. Уилям Килпатрик доразвива темата⁷:

Идиличното въображение иска да избяга от грубите реалности на обикновения живот – или в някакъв свят на мечтите, или в природата, или към един по-примитивен живот. То следва по-скоро настроението, отколкото съзнанието и отхвърля конвенционалния морал в полза на една природна, естествена нравственост, която, според неговото убеждение, ще възникне спонтанно в отсъствието на културни ограничения. Когато идиличното въображение поеме в духовна посока, както често се случва, то предпочита духовност без морал или догма. „Идиличното въображение – заключава Килпатрик – не се различава от детското въображение.“ Както видяхме, децата спонтанно ценят състраданието, приятелството и любящата доброта; обаче с популяризирането на идиличното въображение все повече възрастни предпочитат такива „чисти“ чувства. Но както отбелязахме, такива чувства, колкото и да са фини, трябва да бъдат усъвършенствани от подходящо знание, възпитание и практикуване. Онзи, който убива невинни създания, се самозаблуждава, като си представя, че е добра и нежна личност.

Идиличното въображение е далеч от взискателното определение на доброто. То очаква добродетелта да произтече от свободата, а не толкова от дисциплинирането на характера. Така идиличното въображение е сантиментално, а не усъвършенстващо. Тази сантиментална формулировка на морала бива изразена идеологически от швейцарско-френския философ Жан-Жак Русо (1712–1778), който през XVIII век запалва искрата на революция в европейската мисъл, известна като романтизъм.⁸

Романтизмът е реакция на така наречения проект на Просвещението, който представлява френската школа на рационализма през XVII и XVIII век. Рационализъм ще рече всяка доктрина, която учи, че човешкият интелект е върховен спрямо всякакви други фактори. Френските философи на Просвещението – Дидро, д’Алембер, Ла Метри, Кондияк, Хелвеций, д’Олбак, Турго, Кондорсе и други – разпространяват идеологията на „рационалното общество“, предвестник на технокрацията на XX век. Уилям Килпатрик разкрива как романтизмът възниква като предизвикателство срещу Просвещението:⁹

Апетитът на хората към наука, абстракция и безличностен разум не бил безграничен. Когато се достигнала границата, започнал бунт. Сега го наричаме романтизъм. Движението на романтизма преоткрива изкуството, мистерията и ирационалното. Преоткрива и емоциите. Всъщност, то въздига емоцията до позиция, която никога дотогава, в историята на мисълта, не е имала. И с това ново изтъкване на емоционалния аз, възниква и изцяло нов начин да се определя нравствеността.

По същия начин 60-те години на XX век започват с пилотирани космически полети, които провъзгласяват триумфа на научния рационализъм. Неочаквано – по време на травматичния период, последвал убийството на Кенеди, докато броят на жертвите във Виетнам нараства – 60-те се отдават на истинска експлозия на идиличното въображение. Взривът излъчва шокова вълна на „чистия“ (разбирай: недисциплиниран) сантимент, който се сблъсква с издигащата се ледена катедрала на „чистия“ (разбирай: научен) разум. Макар че не успя да срути катедралата, вълната на сантимента действително наводни вътрешността ù. Бариерите на расизма и сексизма бяха разбити на парченца. Позлатените олтари на богатството, властта и интелектуалната претенция бяха разместени насам-натам. Вълната остави след себе си „нови“ ценности, които експлозията изрови изпод земята. Тези ценности бяха остатъци от романтичната идеология на Русо, погребана от вълната на твърдата наука, високите технологии, тежката индустрия, свирепия материализъм, масовото унищожение и безпощадната идеологическа конфронтация, които от началото на XX век заливат всичко по лицето на Земята.

Русо вярвал, че човешките същества дълбоко в себе си са невинни. Те естествено обичат справедливостта и хармонията. Урбанистичната структура на цивилизацията – която насърчава конкуренцията и частната собственост – ни е покварила. Със своята максима „Бъди верен на себе си“ Русо бележи пътя встрани от разрухата, която пораждат градовете. Тази максима много добре се превежда в модерни бисери на мъдростта от рода на „прави своето си нещо“, „дръж се свободно“, „обърни се към детето в теб“, „което чувстваш като правилно, то е правилното“ и „назад към природата“.

Русо привидно се съгласява с добродетелите на състрадание, приятелско чувство и любяща доброта, но самият той бил недисциплиниран по характер и потресаващо лишен от истинност, чистота и честност. Други философи от онова време, отначало симпатизиращи на неговото послание, бързо се разочаровали от тъмната страна на личността му. Хюм и Волтер го отхвърлили като чудовище.¹⁰ Дидро го нарекъл „измамник, суетен като Сатаната, неблагодарник, жесток, лицемерен и изпълнен със злоба“. Една жена, която била в интимни отношения с Русо, го определила накратко като „интересен луд“.

През последните четиридесет години на XX век се появяват мнозина интересни луди, които провъзгласяват новата зора на мира, любовта, вселенската хармония и духовността. Тези безгрижни фантазьори на новия романтизъм, подобно на Русо, твърде често се оказват панаирджийски тръбачи, повели наивните към морална пустош. А в тази пустош са се спотаили демони.

На идиличното въображение му липсва чувство за трагика и в резултат то по-лесно бива поразено от трагедията. Някогашният романтичен идеалист сега се оказва самоубиец. И понеже романтикът по същество е наивен относно злото, той няма достатъчно сила да му се противопостави. Вследствие на това, когато идиличното въображение се срещне със скуката, разочарованието или изкушението, понякога се изражда в… „диаболично въображение.“ …в края на 60-те години и следващото десетилетие популярното въображение попада в плен на една идилична визия. По това време милиони младежи обръщат гръб на работната етика, потопени в свят на идилични мечти… Както се е случвало с предишни идилични забежки обаче, първоначалната представа за райска невинност скоро се разви в нещо друго. Ако младежите от 60-те носеха цветя в косите, мнозина младежи от следващото поколение си сложиха шипове вместо цветя и слушаха музика, преизпълнена с темите на безнадеждността, разрухата, самоубийството, сатанизма и сексуалното извращение.¹¹

Векове наред „прогресът“ на западната цивилизация се движи на зигзаг, блъскайки се в крайпътните мантинели на страстната арогантност и невежествения нихилизъм – или както още ги наричат, ерос и танатос: похотливото желание за живот и желанието за смърт. Най-напред Западът се блъска в арогантността на научните постижения; после – в нихилизма на механизираната война. Следва сблъсък с арогантността на романтизма; и удар в нихилизма на разгулната поквара. Този зигзагообразен път бележи обърканата борба, която душата води в хватката на двете нисши проявления на материалната природа, раджас (страст) и тамас (невежество).

Във ведическата култура естествено присъщите на душата добродетели – справедливост, милосърдие, приятелско чувство, любяща доброта, истинност, честност и чист характер – се проявяват в обществото чрез установена практика на добродетелните задължения. Точно както музикалната дарба на един виртуоз се изгражда и усъвършенства чрез редовна практика с музикалния инструмент, така съществуват и редовни морални практики, които изграждат и усъвършенстват добродетелния характер. Тези практики съставляват варнашрама-дхарма, саттвическия обществен ред. Когато варнашрама-дхарма се съблюдава за удовлетворението на Господ Кришна, това носи плодовете на духовното съвършенство.

Онези, които следват тази система на варнашрама, приемат религиозните принципи според установените традиции за правилно поведение. Когато такива варнашрама задължения са посветени на мен в любовно служене, те възнаграждават с върховното съвършенство на живота („Шримад Бхагаватам“ 11.18.47).

В сравнение с горното, подчинената на страст и невежество западна култура не знае какво трябва и какво не трябва да се прави, за да се култивира духовно съвършенство. Това е така, защото западната култура е съсредоточена върху тялото, а не върху душата. Както подробно бе обяснено в предишните глави, отъждествяването с тялото е игралното поле на двойствеността. Двойственост означава противоположните двойки от възприятия и понятия – удоволствие срещу болка, например – които са скупчени около падналата душа, оплитайки я в мрежите си живот след живот.

Да разгледаме отново рационализма и романтизма. На пръв поглед те са воюващи противоположности. Но в крайна сметка реториката на техния конфликт е една велика илюзия. Фактически рационализмът и романтизмът са партньори. Като функции на нисшите модели, те са обединени от една обща тема: презрение към установената традиция на доброто. Това презрение само по себе си е западна традиция, историята на която беше проследена в една от предишните глави. Това е наследството от въздигането на материалистичните ценности на вайшя и шудра над свещеното знание на древните жреци и царе в Кали юга.

Като гост в телевизионно предаване в Амстердам, водих диалог с една личност, безрезервно прегърнала романтичния идеал на Благородния дивак. Роден и възпитан в Лос Анджелис, той постепенно се разочаровал от американския материализъм. При едно пътуване в Индия и Африка открил истинското си призвание и приел името Ле Баба. Външният му вид бе, меко казано, интересен за наблюдаване. Дрехите му представляваха роба на индийски тантрически жрец в черно и червено. Освен това бе украсен по начин, който говореше за преминаването му през някаква ревностна африканска церемония за посвещение: меката част на ушите му беше пронизана и изтеглена така, че да се поставят огромни обеци, а устните му също бяха разтеглени около големи дискове от слонова кост. Бях удивен да чуя от собствената му уста антиведическите рационалистични аргументи, които в други случаи бях слушал от костюмирани, очилати университетски професори. Твърдението на Ле Баба беше, че ведическата цивилизация не била нищо друго освен стара форма на колониализъм, донесена в Индия от светлокожите арийски нашественици с цел да подчинят тъмнокожите местни народи. На ведическото знание, както и на всяко друго знание, му липсва реалност. Какво е реалността? Ле Баба каза, че това е шакти (силата), която прониква във всичко. Само туземните („местните“ или „примитивните“) народи на света са в хармония с тази шакти. Един от начините да поддържат хармонията си с нея, е като ядат плътта и пият кръвта на животните. Така, по мнението на Ле Баба, вегетарианецът е изгубил контакта си с реалността. Той поддържаше, че понеже Бил Клинтън е мъж на властта, има правото сексуално да използва Моника Люински и други жени.

В отговор посочих, че шакти е личност – богиня, която проявява творческата и разрушителната енергия на Върховния Бог. Ние сме мънички души под нейната власт. Ако използваме неправилно енергията ù, тя ще ни накаже. Отговорът на Ле Баба беше: „Е, и какво?“ Ницше има същото кавалерско отношение към греха и наказанието: „Живейте опасно. Изградете градовете си по склоновете на Везувий.“¹² Струва ми се, че тъжната фигура на генерал Тимс, обсебен от силата на атома дори когато ракът опустошава собственото му тяло, е точна илюстрация на философията на Ле Баба.

В наше време генерал Тимс би бил катастрофално зле по отношение на връзките с обществеността. Неговата ера са 50-те години със своята агресивна рационалност. След романтиката на 60-те фигурите на военната власт изпаднаха в немилост. Със самото си съществуване генералите сякаш заплашват мира и свободата ни. И все пак доктрината на генерала може да се наложи без заплаха – по твърде съблазнителен и приканващ начин – обещаващ удобство и сигурност за всички. Тази обществено приемлива форма на философията на Тимс се нарича „научен либерализъм“. Тя представлява съвременното сливане на рационализма и романтизма, което, след като победи марксизма-ленинизма в страните от съветския блок, сега хвърля сянката си върху целия свят.

Научният либерализъм е термин, създаден от британския журналист Браян Апълярд. Той го определя като „наложен неутралитет“ на модерната култура, който ни казва, че „трябва да се отстраним от ценностите, за да ги проумеем“.¹³ Това е именно рационално научната логика, с която генерал Тимс се опитва да захрани следователя: спокойно, не оставяй смъртта на една жена да разклати равновесието ти; в края на краищата, хората са просто празно пространство; неизбежно е някои от тях да трябва да убиват други – самият ти го правиш в работата си, правя го и аз: просто така е устроен светът и в него тази е единствената ценностна система. В същото време, либералният и романтичен аспект на научния либерализъм работи върху сантимента ни така, че ние не само мислим, но и чувстваме, че е най-добре да живеем живота си откъснати от вечните, трансцендентални добродетели и стойности. В откъсите по-долу, Апълярд предлага на вниманието ни емоционалната привлекателност – и последващата морална опасност – на либерално-научния проект.

Понеже (научният либерализъм) не предлага истина, нито водеща светлина, нито път, той не може да каже на индивида нищо за неговото място и предназначение в света. На практика това се приема за велика добродетел на либера лизма, защото е единственият начин да се избегнат ужасите на миналото. Според либералната история, обществата, които са казвали на индивида какво е неговото предназначение и как точно трябва да се държи, почти неизменно са били жестоки и разрушителни. Нацистка Германия и сталинистка Русия са ярките примери от близкото европейско минало… Хората са страдали и умирали заради своите национални религиозни или морални различия… Либерализмът, институционализираната толерантност, изглежда единственият начин да се изгради стабилно общество, което по-скоро поддържа, а не потиска такъв здравословен плуралитет. Това е основният мотив, с който либерализмът защитава отказа си да се определи духовно… Но колкото и логична да е тази защита, с това дебатът не приключва… Понеже, както казах, науката не е неутрална, тя нахлува в личното ни пространство, въпреки усилията ни да го оградим от неемоционалния, отказващ да поеме ангажимент, свят на либерализма. Той изсмуква енергията ни… Толерантността се превръща в апатия, защото толерантността, сама по себе си, не представлява позитивна добродетел или цел. По този начин, едно толерантно общество постепенно навлиза в деградация, при която ни най-малко не го е грижа за собственото му поддържане и цялост. Фактът, че училищата в демократичните страни изглежда са в постоянна криза, е важен; той е симптом на ключова несигурност относно това какво да се преподава и дали изобщо има нещо, което трябва да се преподава. В сърцето на този духовен проблем се крие липсата на чувство за собствената ни личност. Както научният либерализъм се отдръпва от морала или трансцендентността, така се отдръпва и от това да осигури на индивида усещане за неговото място в света. На разнообразните географски карти, предлагани от науката, откриваме всичко друго освен себе си.¹⁴

„Упадъкът възниква – заключава Апълярд – от очевидния неуспех на либерализма да излъчи каквато и да било друга ценностна система освен сладникавата толерантност.“¹⁵ През 1998 г., група британски и американски изследователи очертават характеристиките на култа към сладникавата толерантност в провокативна книга, озаглавена „Бутафорията – сантиментализирането на съвременното общество (Faking It – The Sentimentalisation of Modern Society). Основната теза е, че съвременното общество представлява колосална измама, представена като поносима чрез обществен дух на противна приятност, която, подобно на парфюм, замаскира гнилостта. Един „сантиментален фашизъм“ контролира общественото мнение като „извива ръката на противника зад гърба по всички клишета на загрижеността“. Хората са „се пристрастили към състраданието“ и се валят в огромната гореща вана на емоциите, задоволяващи само личните желания, дори когато безучастно предават собствения си живот на:

• бутафорни училища, които повече разглезват, отколкото да учат децата;

• бутафорни религии, в които новата заповед „Чувствай се добре“ е заела мястото на традиционния морален кодекс;

• бутафорна социална политика, основана на бягство от лична отговорност;

• бутафорна политическа система, която събира данъци, а в замяна предлага лъжи и позьорство;

• бутафорни съветници и психотерапевти, които твърдят, че всяка болка може да се премахне с прегръдка;

• бутафорна екологична политика, която само увеличава замърсяването на околната среда;

• бутафорни медии, които манипулират публиката чрез емоционален шантаж, с предимство на чувството над мисълта;

• бутафорна любов, която е просто форма на политика;

• бутафорни чувства, сред които добродетели като състрадание, приятелство и благост се имитират при всеки удобен случай, а след това се изплюват като разтвор за промиване на устата;

• бутафорно правосъдие, което отсъжда вина или невинност не чрез дълбоко усещане за нарушаването на моралните принципи, а чрез това как хората днес се отнасят към тези принципи. С други думи – правосъдие няма, има съдии.

С някои аргументи, изложени в „Бутафорията“ – особено в Девета глава, където се говори за нарастващата популярност на вегетарианството – не съм съгласен. Но като цяло книгата те спечелва със своето проникновение. Следният пасаж обобщава голяма част от това, което се опитвам да предам в настоящата глава.¹⁶

Съвременните общества са изправени пред нарастваща престъпност, спадащ стандарт на образование в училищата, крах на семейството и широко разпространена бъркотия по отношение на морал и обноски. Въпреки огромния ни икономически успех, нещо е тръгнало накриво. Често срещани са две диагнози. Едната обвинява лошите идеи, теории и политика. Другата обвинява интересите и структурите и начина, по който обществото е организирано. Но действителният източник на проблема не е нито едното, нито другото. Проблемът е нещо много по-основно от организацията, финансирането или правилната политика: нещо по-фундаментално дори от идеологиите и философиите. Сантименталността е чувство – или по-скоро изкривяване на чувство – залегнало дълбоко в психиката на западната цивилизация.

Гръцката дума psyche означава „душа“. Наистина дълбоко в душата има чувства: чувства на справедливост, милост, приятелство, любяща доброта, истина, честност и чист характер. Това са естествените добродетели на душата. В едно общество, основано на принципите на доброто, тези чувства ни свързват с моралната вселена. Добродетелите отекват отзивчиво на божествения закон, който бележи съдбата на душата. Това са чувства на духовна ценност.

За съжаление, програмата на научния либерализъм цели да погребе душата под телесната концепция. Тя размива добродетелите до чисто телесни чувства, които са противоположност на духовните ценности. Съчетанието между бездуховен рационализъм и сантиментален романтизъм е грозно и опасно. То едновременно деградира човека и му отнема усещането за собствената деградация… В действителност чрез извратена чувствителност човек стига дотам да се наслаждава на собствения си разпад.

Насред пустинята

съзрях твар – звероподобна, гола –

човек клечеше на земята.

В ръце сърцето си държеше

и ръфаше от него.

Попитах: „Вкусно ли ти е, приятелю?“

„Горчиво е, горчиво“, отвърна той.

„Но ми харесва,

тъкмо задето е горчиво,

тъкмо задето е моето сърце.“

Стивън Крейн, „Черните конници“ III