Младен Балабанов · 6 мин четене
Ведите са свещените писания на древна Индия съдържащи познание за Вселената, живите същества и Абсолюта. Думата „веда“ произлиза от санскритския корен вид (зная) и е сродна с латинската vidi (виждам), английската wit и славянската „ведение“. По традиция Ведите са считани за вечно знание получено чрез откровение. Те са апаурушея, т.е. произходът им е отвъд човешкото несъвършенство. Затова са били предавани и съхранявани чрез словесна традиция от поколение на поколение с изключителна преданост и прецизност. Повечето съвременни изследователи приемат, че първите ведически текстове са съставени през второто хилядолетие преди новата ера. Според ведическата традиция първоначално е имало една Веда, която е била разделена на четири (Риг, Сама, Яджур и Атхарва) от великия мъдрец Вясадева в началото на настоящата епоха на Кали, започнала преди около 5000 години. Ведите са наричани също („това, което се слуша“) и са приемани за най-висшия авторитет в придобиването на знание от всички ортодоксални философски школи в Индия.
Всяка една от Ведите се състои от четири вида текстове – химни (самхити), ритуални правила (), обяснителни текстове (араняки) и философски трактати (Упанишади). В по-широк смисъл за ведически са приемани и текстовете на („това, което се помни“) – Пураните и Итихасите (епосите Махабхарата и Рамаяна) – огромни по обем повествования, понякога наричани „петата Веда“. Към ведическия корпус от знание се причисляват и допълнителни текстове (Упаведа), отнасящи се до специфични области на науката и изкуството, например архитектура (стхапатя-веда), медицина (аюр-веда), астрономия (джьотиш-веда), военна наука (дханур-веда), музика и танц (гандхарва-веда) и др. Според Мадхва, изтъкнат средновековен учен и , за ведически се приемат произведенията, които не противоречат на шрути и смрити и следват тяхната (цел и смисъл). За бъде разбрано и усвоено правилно ведическото познание, основно изискване е човек да се обърне към учител, получил знанието от авторитетна ученическа приемственост. В Махабхарата се казва, че истинската мъдрост не може да бъде постигната с помощта на собствени усилия, изучаване на писанията, логически аргументи или дебати – тя е скрита в сърцата на просветлените и само те могат да я дадат на любознателния ученик.
Ведическите текстове съдържат необятно знание за всички аспекти от човешкото съществуване. На пръв поглед разнообразните предписания и ритуали може да изглеждат несвързани, но при задълбоченото им изучаване се откроява ясна хармонична цялост и обща цел, която се постига чрез постепенно усъвършенстване на съзнанието. Във Ведите светът е разглеждан като сложна телеологична система. Творението не е възникнало случайно и от нищо – то е проявление на висша реалност, която е трансцендентна спрямо материалното възприятие. Живите същества имат природата на тази вечна и блажена реалност, но поради тяхното пребиваване във временната материална сфера, са подложени на неестествени страдания. Основна причина за това са желанията за господство и наслаждение, които привързват безсмъртната душа към инертната материя. Ведите посочват как тези желания да бъдат изпълнени по начин, който да издигне човека до по-висши нива на съществуване. Постепенният прогрес започва със следване на универсални принципи (), което води до благополучие () и удовлетворение (), и завършва с постигане на главната цел в живота – освобождение () от кръговрата на раждането и смъртта (). Риг Веда (1.22.20) описва това крайно местоназначение като „върховната обител на Вишну“ към която винаги са устремени светите личности (ом тад вишнох парамам падам сада пашянти сураяха).
Веданта
Веданта („заключението на Веда“) е една от най-влиятелните школи в индийската класическа философия, базирана на текстовете на Упанишадите, Брахма-сутрите и Бхагавад-гита. Веданта включва няколко разновидности, формирали се исторически като обособени философско-теистични традиции. Общото между тях е централният дискурс за природата на Абсолютната Истина (Брахман), живото същество (), емпиричния свят () и взаимовръзката им. Всяка школа има своя интерпретация на важни текстове от ведическите шрути и особено на Брахма-сутрите (също наричани Веданта-сутри), които представляват кратки афоризми, трудни за разбиране без допълнителни обяснения. Най-важните коментари върху Брахма-сутрите са написани от Шанкара, Рамануджа, Мадхва, Нимбарка и Вишнусвами, всеки от които е станал основател на отделно течение във Веданта традицията. Различията между тях не се отнасят до основната цел на Веданта – себепознанието и освобождението от материалното съществуване, а по-скоро са касаят разбирането за висшия аспект на Абсолюта и тъждествеността на атман и Брахман.
Според Адвайта-веданта (монистичната школа на Шанкара) Брахман е висшата недвойствена и неизменна реалност. Индивидуалната душа атман е тъждествена с Брахман, но поради влияние на илюзията (), тя забравя духовната си същност. Вишищхадвайта системата на Рамануджа обяснява качественото единство на атман и Брахман, сравнявайки ги със слънчевия лъч и слънцето. Но както частицата светлина никога не е равна на самото слънце, така и атман не е абсолютно тъждествен с Брахман. В противен случай как е възможно съвършеният Брахман да бъде покрит от собствената си илюзия? Двайта-веданта на Мадхва акцентира върху различието между Брахман, живите същества, и материята, а Двайта-адвайта (Нимарка) и Ачинтя-бхеда-абхеда на Чайтаня обясняват връзката им като едновременно единство и различие. Според някои автори Веданта школите не си противоречат, защото обясняват една и съща истина от различна гледна точка. Короната на дървото в далечината изглежда еднородна зелена маса, но отблизо се разграничават листа и клони. Абсолютната Истина е една, но може да бъде възприета по различен начин. В Бхагавата Махапурана, считана за естествен коментар на Брахма-сутрите, се дава определение за Върховния като притежаващ безличностен (Брахман), локализиран (Параматма) и личностен (Бхагаван) аспект, който може да бъде осъзнат и постигнат в зависимост от желанието.
Веданта-сутра започва с призива атхато брахма джигяса – „сега трябва да се пита за Брахман“. Коментаторите обясняват, че думата „сега“ се отнася до човешката форма на живот, която дава възможност за постигане на освобождение. Човек може да е успешен в изпълнението на дълга (дхарма), икономическото развитие (артха) и удовлетворяването на желанията (кама), но ще е пропилял живота си, ако не е потърсил знание за вечното си Аз и връзката му с Върховния. Следващата сутра дава определение на Абсолюта – джанмади яся ятаха („този, от когото всичко произлиза“). Тази дефиниция изключва възможността за много първопричини, т.е. Бог може да е само един. След това се посочват неговите характеристики: ананда майо ‘бхясат – природата му е вечно блаженство. И по-нататък се дава методът, с който може да бъде осъзнат: шастра йонитват – посредством знанието, дадено в писанията. Веданта-сутрите завършват с утвърждението, повторено два пъти: анаврити шабдат – „освобождение чрез трансцендентен звук“. Заключението е, че човек трябва да насочва съзнанието си към истините дадени във ведическите текстове и да медитира върху мантри като ОМ, за да постигне себепознание и освобождение от самсара.