Казва се, че историята е философия, изучавана чрез примери. Сред свещените ведически писания на Индия на философия чрез исторически разкази учат . Сред Пураните най-прочута е или – произведение, състоящо се от 18 000 санскритски стиха в дванадесет песни. Единадесетата песен съдържа дискусия за положението на човека, състояла се преди много хиляди години между един свят цар на име Махараджа Ними и деветима съвършени мистици, известни като Навайогендри. Друмила, един от деветимата мъдреци, предлага схващането за човешкото положение, което ще следвам в настоящата книга.
Друмила описва вселената като гигантско тяло, направено от земя, вода, огън, въздух и етерно пространство. Това е тялото на Нараяна, Върховната Личност, в която са подслонени всички живи същества. Бог Нараяна породил огромния космос от Своята изначална духовна форма. Понеже Той прониква в космоса и го приема за Свое физическо тяло, Богът бил наречен Пуруша. В рамките на това вселенско тяло Той подредил звездите и планетите съвършено, като ги разделил на бхур, бхува и (груби, фини и райски). Трансценденталните сетива на Бога се разпростират из всички области. Те са източникът на познавателните и двигателни сетива на всички същества. Неговото безгранично съзнание е основата на тяхното ограничено знание. От Неговия дъх се поражда тяхната телесна сила, сетивните способности и жизнените дейности. Той движи света като активира трите проявления, чрез които действа материалната природа – добро, страст и невежество. В Него цялата Вселена се създава, поддържа и унищожава.
На друго място в същата песен от Шримад-Бхагаватам Бог казва на , че за човешките същества е естествено да се опитват да проумеят това огромно космическо проявление, но същевременно то ги обърква. В своето объркване те измислят множество различни програми за постигане на щастие. Някои казват, че щастието може да се открие в религиозна благочестивост. Други го търсят в богатство, слава, сетивно наслаждение, морал или други високо ценени идеали. Кришна казва, че макар да е възможно тези усилия да носят временни плодове, окончателната награда в бъдещето е нещастие, защото всички те се основават на невежество. Дори когато се наслаждават на техните плодове, човешките същества се оплакват.
През различните епохи мислещите хора са стигнали до там да приемат, че въпреки най-старателно полаганите усилия, в материалния свят има нещо дълбоко погрешно.
„… защото в света, прострял се пред нас подобно страна на мечтите – тъй разнообразна, прекрасна и млада, няма истинска радост, ни любов, ни светлина, ни сигурност, ни покой, ни утеха в скръбта и в него сме ние попаднали сякаш в долина на тъма, помитани от тревоги объркани, бягства, борба, там, гдето армиите на невежеството се сблъскват в нощта“.
Попаднали в тази долина на мрака, какво ни обърква и тревожи в краткия миг на нашия човешки живот? Неизбежната смърт, различните религии, противоречивите теории на знанието, въпросите за греха и добродетелта, човешката свобода срещу човешката природа, нуждите на индивида срещу нуждите на обществото, отношението на човека към планетата, стремителното нарастване на населението, бъдещето на света, войната и национализма, ограниченията на езика, ирационалните импулси, които определят поведението ни, неизвестното.
И какъв е смисълът на всичко това? Философите отдавна се стремят да намерят отговор на този въпрос с измислени от самите тях теории. Според не-дуалистите на изток истинския смисъл, който трябва да проумеем, е, че във Вселената има само едно себе – едно всеобемащо „Аз“. Други мислители казват, че нашите проблеми са ни наложени от свръхестествени сили. А според трето гледище, в затрудненото положение, в което се намираме днес, ни е поставила веригата от действия, извършени от нас в предишни животи. Има и източни философи, които защитават материализма с твърдението, че материята е единствената причина, породила нашия свят. Те обаче са опровергавани от други, които твърдят, че причината не може да се изрази нито чрез аргументи, нито чрез въображение, нито чрез слово.
В различни периоди всички тези становища (споменати в Шримад-Бхагаватам 1.17.19 и 20) са имали свои защитници и в западния свят. Елинските философи (Ксенофан, Парменид и Зенон) в древна Гърция проповядвали безличностен монизъм, като твърдели, че истинско е Едното Същество, а личността, движението и промяната са илюзии. В своите Илиада и Одисея Омир обрисува човечеството като предмет на два вида свръхестествена намеса – menos: положително могъщество, сила, проникновение или способност, която слиза у даден човек, за да го доведе до успехи и ate: отрицателна пристрастеност или морална слепота, която слиза у даден човек, за да го доведе до гибел. Основните елементи от учението за очевидно присъстват в произведенията на двама прочути немски философи на волята: Шопенхауер и Ницше. Шопенхауер вярвал, че онова, което другите философи наричат дух е „волята“, чрез която живите същества манипулират материята. Волята е източникът на всичко живо и вечният принцип на организация и дейност във Вселената. Тя също така прави живота нещастен. Ницше смятал, че волята движи „света в кръг, който се повтаря безкрайно много пъти“. „Този живот, такъв, какъвто го живеете сега и вече сте го живели – пише той във Веселата наука – „ще трябва да изживеете и още веднъж, и още безброй много пъти“. През периода, обхващащ около четири десетилетия преди 1900 година, Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър, Ернст Хекел и Вилхелм Оствалд поставят основите на съвременната идеология на научния материализъм, включваща еволюцинната биология, представата, че материята спонтанно се организира сама, отрицанието a priori на възможността за знание извън сетивните възприятия, отрицанието a priori на личността на Бога, безсмъртието на душата и свободата на волята, определението на „доброто“ като дейност, доставяща удоволствие и свеждането на реалността до безлична физическа енергия. Мнозина учени обаче приемат твърдението на Дейвид Хюм, че науката не може да докаже защо нещо се случва. Науката може само да наблюдава, че дадени явления са следствия от други явления; и все пак точната връзка между „причина“ и „следствие“ остава вечно отвъд човешкото въображение, аргументи и слово.
Ведическото гледище обаче е, че и тези, и всички други умозрителни опити да се анализира, обясни и реши проблема на човешкото положение, задължително се провалят. В Шримад-Бхагаватам 11.23.49 се казва, че човешкият интелект просто не е способен да реши тази задача. Той е сляп (андха-дхийо манушя). Тази слепота приема формата на фалшива обективност: ешо 'хам анйо 'ям ити бхрамена дуранта-паре тамаси бхраманти, „в своята заблуда, че „това съм аз, а това е нещо друго“, те се скитат из безкраен мрак“.
За да анализираме нещо, трябва да го обективираме. Под „обективираме“ имам предвид проблема да се определи като съществуващ извън моя ум като отделен обект на изследване – „това съм аз, онова е нещо друго“. Но аз не съм способен да обективирам човешкото положение, защото аз съм част от проблема на човечеството. Освен това, самият интелект – инструментът, с който предлагам да се изследва човешкото положение – е проблем на човешката природа, тъй като човешкият интелект е натоварен от материални желания. Материалистичният интелект ни принуждава да се отнасяме към всичко и всички около нас като към обекти, предмети. В книгата Страхът от свободата психологът Ерих Фром пише:
„Индивидът се явява напълно снабден с биологически дадени импулси, които се нуждаят от удовлетворяване. За да ги удовлетвори, индивидът влиза във взаимодействия с други „обекти“. Така другите индивиди са винаги средства за постигане целта на даден човек – удовлетворяването на стремежите, които възникват у индивида сами по себе си, преди той да влезе в контакт с останалите“.
Материалните обекти обаче не могат да удовлетворят духовната душа. Когато материалистичният интелект избира за обект на удовлетворение нещо, което не може да удовлетворява, интелектът просто създава „обективен проблем“. Така проблемът на човешкото положение е просто илюзорно творение на интелекта, който безуспешно се опитва да удовлетвори желанията, но заради фалшивото его не може да приеме, че целият опит да се наслаждава на материята е безполезен. И така, интелектът ни мами: „Проблемът ти е някъде там, извън теб. Но не се тревожи, аз ще ти помогна да го решиш“.
Има една история за село в Бенгал, което някакъв загадъчен среднощен крадец не оставял на мира. Селяните взели мерки за сигурност и не след дълго един от пазачите зърнал крадеца да се промъква през прозореца на една къща. Вдигнал тревога и цялото село се събрало пред къщата да хване негодника. „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“ – викали те. Ала хитрият крадец изтърчал навън от къщата, неистово сочейки към нещо зад тълпата. „Ей го там!“ – крещял той. – „Дръжте го! Ще избяга!“ Докато селяните се мотаели в тъмното и викали „Дръжте крадеца!“, самият крадец се измъкнал.
Човечеството се вслушва в „обективния“ интелектуализъм също както селото се вслушало в крадеца. И в двата случая „обектът“, определен за виновник, представлява въображаема измислица, създадена от истинския виновник: „Това съм аз, проблемът е нещо друго“.
Според Ведите не може да има ясно съзнание за нашето положение, без да се приеме общността на съзнанието на Върховната Душа и безкрайното множество индивидуални души, възникващи от Нея. Моят интелект предполага, че „Аз“ съм изначалният субект и всичко около мен – цялата материя – е обект на моето удовлетворение. Но това е егоистично, нереално схващане. Абсолютното схващане е, че аз съм духовен обект на любовта на Бога. И също, както всички други души, моето предназначение е да удовлетворявам Неговите желания. В мантри 6 и 7 от Шри Ишопанишад се казва:
„Този, който вижда всичко в неговата връзка с Върховния Бог, който вижда всички живи същества като неотделими частици от Него, и който вижда Върховния Бог във всичко, никога не мрази нищо и никого.“ „Този, който винаги вижда всички живи същества като духовни искрици, едни и същи по качество с Бога, той истински знае нещата. Какво може да бъде за него илюзия или тревога?“
Така Ведите разкриват, че нашата тревожност за положението ни в този свят се основава на илюзия. Истинската основа на съществуването на света е неразрушимата, вечна връзка на всички същества с Върховното Същество. Да се пренебрегва този основен факт означава да се понасят страданията на материалното съществуване. В своите думи от Шримад-Бхагаватам 3.9.6 и 9 напълно изяснява това:
„О, Господи, хората в този свят, обременени от житейски тревоги и грижи, изпитват постоянен страх. Те вечно се опитват да запазят своето тяло, приятели и богатство, изпълнени са с печал и порочни желания, търпят унижения и скъпернически градят всичките си начинания върху тленните представи за „аз“ и „мое“. И ще останат измъчвани от такива тревоги, докато не приемат подслон в твоите лотосови нозе.“ „О, Господи, материалните страдания нямат реално съществуване за душата. Но въпреки това, докато обусловената душа гледа на тялото като на средство за получаване на сетивно наслаждение, тя не може да се освободи от оковите на материалните страдания, тъй като се намира под влиянието на външната Ти енергия.“
Трансцендентален персонализъм – ведически отговори за човешкото положение – изследва проблема за човешкото съществуване в този дух. Разрешението е да съществуваш заедно с Бога и всички живи същества като трансцендентална личност – това е истинското състояние на съществуване на всеки. Да, и вашето, и моето предназначение е да удовлетворяваме желания – личните желания на Кришна, на Бога. Само така ще можем и вие, и аз да бъдем удовлетворени. Докато не успяваме да удовлетворим желанията по трансценденталния метод, нашите неконтролирани сетива и умове ще ни държат в какавидата на индивидуалната субективност като в капан:
„Глупавото, затворено в тялото, живо същество, неспособно да контролира сетивата и ума си, е принудено да действа противно на своите желания, според влиянията на проявленията на материалната природа. То е като копринената буба, която използва собствената си слюнка, за да създаде какавида, оказва се затворена в нейния капан и не може да излезе. Живото същество само се хваща в мрежата на своите плодоносни дейности и после не може да намери начин да се освободи. Така то е вечно объркано и умира отново, и отново.“
Находчивият пример с какавидата от Шримад-Бхагаватам ни изяснява съвременната философска представа, известна като „матрица на опита“ и обяснена изчерпателно в първата глава на тази книга. Уловено в какавидата на субективното знание, живото същество изпитва „затлъстяване, слабост, физическо и мисловно нещастие, жажда, глад, страх, кавги, желание, старост, сън, привързаност, гняв, оплакване, илюзия и се отъждествява с тялото“, а според Шримад-Бхагаватам 5.10.10 никое от тези неща няма нищо общо с истинската личност, с душата. Затова Бог Кришна казва на Уддхава самсритир на ту вастави: „материалното съществуване няма същност“. (Шримад-Бхагаватам 11.11.2)
Как, затворен в моята малка какавида на светския опит, да определя кое е обективна истина? Обикновено ни съветват да практикуваме „интелектуална честност“, което означава, че трябва да си направим труда да отделим фактите от художествената измислица; после много внимателно от всички гледни точки да анализираме тези факти и накрая да ги синтезираме в знание. Но, според наблюденията на един съвременен философ, Теодор Адорно:
„Изискването за интелектуална честност само по себе си е нечестно. … Знанието идва при нас чрез мрежа от предразсъдъци, мнения, нововъведения, себе-коригиране, презумпции и преувеличения“. Друг съвременен философ, Емануел Левинас, отбелязва: „Философията е неотделима от скептицизма: той я следва като сянка, която го отпъжда като го опровергава, само за да го открие отново в краката си.“
В какавидата на светския опит няма окончателни доказателства или опровержения. Всичко, което твърдим, че е „истинско“, винаги е открито за съмнение – а ние имаме само три възможни начина да реагираме. Нито една от тези реакции не изяснява изказаното от нас съмнение (между другото, това е логическа формулировка, наречена трилема на Агрипа).
Да предположим, че вие и аз водим спор. Вие твърдите, че съждението „всеки индивид трябва да е свободен да изразява своето мнение“, е вярно. Аз отговарям: „Това е само ваше мнение.“ Можете 1) да откажете да отговорите; 2) да настоявате на това, което сте казали: „Не, това е вярно“ или 3) да изкажете ново твърдение, с което да защитите становището си. Ако направите първото, за мен мълчанието ви ще е знак на съгласие. Ако направите второто, естествената ми реакция – „Откъде знаете?“ – ще ви накара да прибегнете до 1) или 3). Ако направите третото, потегляте към една безкрайна регресия: трябва да подкрепите първото си твърдение (“всеки индивид е свободен да изразява своето мнение”) с второ, например „всеки индивид е неприкосновен“. Но аз отново мога да отвърна с: „Това е само ваше мнение“. И отново имате три възможности за реакция. Ако настоявате на мнението си (възможност 2 и после 3), трябва да изложите още едно твърдение, този път „всички отделни индивиди са равни“.
Това е безкрайно – движим се в логически затворен кръг. В края на краищата, собствената ви философия ми дава правото да изложа мнението си, че всяко твърдение, което излагате, не е нищо повече от ваше мнение – защото това е мое мнение като отделен индивид и вие трябва да ми позволите да го изразя.
Можете да опитате да се измъкнете от затворения кръг като цитирате различни доказателства в своя подкрепа: „Опитът показва, че това е вярно“, „Това е разумно“, „Ерих Фром казва, че човешкото съществуване и свободата са неделими“ и дори „ казва, че ако уважаваме Кришна, уважаваме всеки, дори и мравката“. На всеки един от тези отговори аз мога да отвърна, че тези доказателства потвърждават истинността на твърдението „всеки индивид е свободен да изразява своето мнение“ само според вашето мнение. Отново сте изправен пред три възможности за избор.
От ведическа гледна точка опитът (), разумът (анумана) и свидетелствата на светски авторитет като Ерих Фром не са самоочевидно доказателство (свата-прамана). Следователно, няма начин въз основа на тях да се установи една сигурна истина. Но нека предположим, че приемаме думите на Шрила Прабхупада за неоспорими. Все пак, аз мога да изкажа съмнение за това, което се нарича доказателствена връзка: „Приемам твърдението на Шрила Прабхупада – „ако уважаваме Кришна, уважаваме всеки, дори и мравката“, но поставям под въпрос как вие се опитвате да го свържете като доказателство със собственото си твърдение: „всеки индивид е свободен да изразява своите мисли“. Отново сте изправени пред три възможности за избор.
Докато се обсъжда какво вие или аз предлагаме да се проумее в мрака на нашите материални какавиди, спорът няма да има край, даже и да цитираме безупречни авторитети. Това е така, защото твърденията на безупречните авторитети не се отнасят до светското разбиране.
Известна е историята за петимата слепци, на които човек с нормално зрение казал: „Пред вас стои слон – кажете ми що за създание е това“. Петимата докоснали различни части от тялото на слона и скоро започнали разгорещен спор за това какво всъщност е слонът – „дърво“ (казал слепецът, който докоснал крака на слона), „голяма змия“ (казал слепецът, който докоснал хобота) и така нататък. Следвайки авторитета на виждащия човек, петимата приели, че загадъчното същество е „слон“, но поради своята слепота, те все пак не могли да разберат какво представлява слонът в действителност.
Шрила Прабхупада предлага духовно зрение за очите, ослепени от материализъм. Но ако сляпо цитираме неговите думи само за да подкрепяме мненията, които сме си съставили вътре в нашите какавиди от светски опит, ние сме като слепци, които твърдят „слонът е дърво“ или „слонът е змия“. Безупречният авторитет на ведическите учения не е предназначен да поддържа слепотата на нашето човешко положение, а да отвори очите ни за трансцендентността. Предизвикателството е да се коригира човешкия интелект, който упорито обективира слепотата ни и ни подмамва да вярваме, че мракът на нашето съществуване в сянка е реалност. Затова си мислим, че освен да се скитаме в мрака, да експериментираме, да разсъждаваме и да спорим за това кое е реално и кое не е, друг метод за получаване на знание няма.
Човешкото същество не е истински интелигентно, докато не излезе от мрака на материалния опит в светлината на трансценденталния поглед към личността: в съзнание, обединено със съзнанието на всезнаещата Върховна Божествена Личност. В това има прекрасен риск. Изправени сме пред избора между две самоличности – този, който си мислим, че сме, и този, който Кришна знае, че всеки от нас е. Докато сме избрали да бъдем този, който ние си мислим, че сме, упорстваме в слепотата на човешкото положение. Как можем да бъдем убедени да изберем самоличността, която Бог Кришна вижда за всеки един от нас? Прочетете нататък.