4. Съвременният свят – проявленията на модерността

проявленията на модерността

В предходните глави бяха разгледани теми, традиционно осветлявани от знанието на Веданта. В настоящото есе този факел на вечната мъдрост ще продължи да гори. Сега обаче ще трябва да отклоним пламъка от класическите формули за обяснение и да го насочим към тъмните ъгли на модерните представи за мислене, чувства и воля.

Не може да се отрече, че всички, които четат тези редове, са в една или друга степен повлияни от модерността. Бих дръзнал да кажа, че повечето от нас са дълбоко обусловени от нея. Онези, чиято цел е съзнанието за Бога, трябва да приемат факта, че модерността в мисловния живот създава страховити препятствия пред духовния напредък.

В писането на това есе бях подпомогнат от една статия, публикувана в списание „Хуманитас“, том X, бр. 2, 1997 г. (© National Humanities Institute, Вашингтон, САЩ). Автор на статията е професор Клейс Г. Рин от Американския католически университет. Заглавието гласи: „Модерността произхожда от въображението: животът като мечтание и кошмар“.

Между ценностните системи на модерния свят и традиционната култура на Индия зее дълбока пропаст, по-дълбока дори от полемиката между теизъм и атеизъм. В коментара си към „Шри Чаитаня-чаритамрита“ Адилила 7.119, Шрила Прабхупада пише:

„По думите на Чарвака Муни човек трябва да проси, да взима назаем и да краде пари, за да си купува гхи и да се наслаждава на живота (ринам критва гхритам пибет). Виждате как дори най-великият атеист на Индия препоръчва да се яде гхи, а не месо. Кой би могъл да си представи човешки същества да ядат месо като тигри и кучета! Но хората са така деградирали, че са заприличали на животни и това вече не е човешка цивилизация“.

Чарвака Муни е древноиндийски атеист-материалист. Въпреки че не е съгласен с голяма част от ведическата философия, той съветва хората изцяло да се отдадат на сетивно наслаждение в контекста на ведическата култура. Чарвака Муни не си измисля някаква „нова“ култура (което е основното занимание на модерността) с трескавото, невежествено въображение от Кали-юга, култура, отстояваща двете нисши проявления на природата – страст и невежество.

Модерността като маниакална депресия

Аретей Кападокийски, лекар от II в. от н. е., описва състояние, което днес ни е известно като маниакално-депресивно душевно разстройство. Емил Крепелин (1856–1926), немски психиатър, дава модерното определение на маниакалната депресия, валидно и днес.

В основата на маниакалната депресия стоят противоположни състояния на силно въодушевление и дълбоко униние. Пациентът може да се люшка между двете състояния или да бъде обзет от тях едновременно. Възможно е едното състояние да е по-изразено. Когато състоянията са крайни, заболяването се нарича двуполюсно разстройство, а когато не са толкова крайни – циклотимия.

Не е трудно да се предвиди какъв би бил ведическият анализ на маниакално-депресивното разстройство. В речника думата „мания“ се дефинира като „прекомерно интензивен ентусиазъм, интерес или желание“. Това безспорно е раджо-гуна. Депресията се определя като „състояние на тъга или униние; намалена активност или сила; намалена физиологическа жизненост“. Това безспорно е тамо-гуна.

Когато товарният кораб „Джаладута“ пуска котва в бостънското пристанище на 18 септември 1965 г., Шрила Прабхупада написва „Боро крипа койле Кришна“ (Марките Бхагавата-дхарма). В стих 3 от тази поема четем:

раджас тамо гуне ера сабай аччхана

„Хората тук са покрити от проявленията на страстта и невежеството“.

Проф. Рин изтъква следното относно модерния тип личност:

„От една страна, модерният човек използва въображението си до крайна степен с цел да избегне трудната и болезнена задача да поеме морална отговорност. Той непрестанно мечтае за някакво щастие, различно, много лесно постижимо; мечтае за живот, в който да се удовлетворяват всички потиснати желания. Докато угажда на въображението си, той е опиянен, вдъхновен. Но също толкова често тъмната страна на живота се оказва единствено съществуваща за него и надеждата за щастие изчезва. Измъчват го огорчение и песимизъм“.

Рин отбелязва, че, от една страна, модерният човек има крещящо напомпана представа за положението си в света. От друга, той изпада в дълбоко отчаяние, щом не получи общественото положение и съответното уважение, което си представя, че светът му дължи. Затова, заключава Рин, модерният човек е маниакално-депресиран.

„Маниакално-депресивният темперамент се поражда от само себе си; с това не искам да отрека, че той понякога преминава в душевно заболяване. За да разберем как се формира този темперамент, ще ни бъде от полза да запитаме: кой е циникът? Той е този, който се надсмива над живота и подозира останалите в най-гнусни мотиви. Той е обезвереният, твърде често разочарован мечтател, личност, стаила дълбока злоба срещу останалите хора и живота като цяло, защото най-съкровените ѝ копнежи са сразени. Изкуственото въодушевление, породено от романтично въображение, неизбежно води до мрачно негодувание.“

Депресията – здравен проблем в световен мащаб

Преди тридесет години (на 8 януари 1973 г.) списание „Нюзуик“ публикува заглавна статия за депресията. Тази статия обявява депресията за водещо душевно заболяване в Америка, достигнало епидемично разпространение и твърде често завършващо със самоубийство. Днес депресията е призната за водещо душевно заболяване в света.

Рин признава, че използва термина маниакална депресия „в знак на протест срещу психологизма, който свежда отделния индивид до производно на сили извън неговия контрол“. Както ще видим по-нататък, оправдаването на личните слабости със сили, действащи извън контрола на човека, е ключов симптом на модерността, който проф. Рин в известен смисъл осмива чрез наименованието „маниакална депресия“.

При всички случаи широкоразпространената депресия е ясен знак, че има нещо гнило в мисловния живот на днешния свят. Сред някои психиатрични кръгове се говори за две фази на депресията: явна и скрита. При явната депресия, разбира се, се проявяват всички очаквани симптоми на меланхолията. Но скритата депресия е маскирана. Тя се състои в това, как човек си представя себе си и какво прави, за да прикрива систематично депресивното си състояние дори от самия себе си. Често маската, с която се покрива депресията, е мълчалива покорност, непреодолим импулс за усилена работа, емоционална суровост, отстраненост от света и/или зависимост от алкохол или други упойващи средства. Депресията може да бъде маскирана със стръв да се постигне успех, да се надминат другите, да се удовлетвори дадена авторитетна личност или с възторжена надежда за един по-добър свят, с краен идеализъм или с религиозен ентусиазъм – всичко това носи нюансите на манията. Подобно на манията, скритата депресия е симптоматична за проявлението на страстта.

Модерната ценностна система и ниската самооценка

Повечето психолози и психиатри ни казват, че депресията (под различните названия – явна, скрита и маниакална) представлява нарушение при самооценката. Здравата самооценка е един вид себереализация, защото предполага, че отвъд дарбите и ограниченията на човека, съществува сърцевина от осъзната неизменна личностна стойност, стойност, която не е с нищо по-висока или по-ниска от тази в сърцевината на останалите човешки същества. Известно е, че самооценката се създава още в детството, въз основа на „безусловно положителния поглед“ на родителите към техните деца. С други думи, когато родителите показват, че в същината си тяхната обич е неизменна, дори децата им да се представят посредствено, децата попиват това родителско отношение. То се превръща в семето на собствената им самооценка. Но когато децата доловят, че обичта на родителите зависи от това, дали се справят добре в училище например, те развиват проблема „ниска самооценка“ още от ранна детска възраст. Дори деца, поощрявани от своите родители, могат да имат проблеми при срещата си с обществото извън семейния кръг. Модерното общество далеч не укрепва усещането на човека за вътрешноприсъща стойност. То измерва стойността на индивида по скàла от външни атрибути: богатство, красота, обществено положение, слава. Човек, който отхвърля вътрешното си усещане за собствена стойност, за да постигне стандартите, установени от модерното общество, страда от скрита депресия. В действителност той е депресиран, но не го разбира, защото се е впуснал в преследване на фалшиви цели. Може да се очаква, че в някакъв момент тази депресия ще премине в явна фаза. Това се случва, когато животът безответно погълне изнурителните усилия на човека да бъде нещо, което не е.

Предмодерният човек

Преди да пристъпи към дисекция на модерната личност, проф. Рин говори за предмодерния човек. Тук той очертава два раздела – християнски и класически (вторият включва личности, които приемат ценностите на Древна Гръция и Римската империя). Предмодерният тип съществува сред нас и днес, поне частично. Всъщност всеки индивид е смесица от двата типа, предмодерен и модерен.

„Старите класически и християнски възгледи са дълбоко вкоренени; дори днес те не са изчезнали напълно. Не бихме могли да посочим конкретни индивиди от съвременния свят с напълно завършени черти на новата морално-мечтателна инерция. Всички хора съдържат и новото, и старото. Неврозата в съвременното общество е до голяма степен вътрешноприсъща на разглежданата културна динамика, но допълнителната тревога и обърканост се дължат на това, че в отделните индивиди се крие не само тази динамика, но и други тенденции на личността, с които тя е несъвместима.“

Знаменателен е фактът, че предмодерният европеец, описан от проф. Рин, е много подобен на човека от класическата ведическа култура. Неговият светоглед е религиозен. Той съзнава положението на човечеството като падение. Предмодерният човек вярва, че може да се въздигне чрез морално-интелектуални усилия или божия милост, но приема, че винаги ще подлежи на известни ограничения. Човечеството не е Бог. Затова предмодерният човек смята самокритичността за добродетел. За него страданието не се явява неочаквано; той не роптае срещу него като нещо незаслужено. Благосъстоянието и щастието не се приемат като нещо дължимо, а са повод за благодарност към Бога. Предмодерният човек ясно осъзнава собствените си слабости, защото измерва себе си по високоморални стандарти далеч от представата за собственото аз като наслаждаващ се. Етиката на Аристотел и Цицерон е аскетична; Христовата проповед на планината идва от духовния свят. Предмодерният човек приема, че неговите морални недостатъци са само негови; той и само той носи отговорността за подобряване на характера си. На житейските проблеми се гледа като на последици от морален провал. За да решава проблемите, той трябва да се напрегне докрай и да усъвършенства характера си; и дори да постигне напредък, ще останат множество несъвършенства, изискващи още повече усилия. Християнското общество е изтъкано върху представата, че проблемите на ближния са и наши проблеми.

Противопоставяйки модерния на предмодерния човек, проф. Рин пише:

„Неговото поведение е твърде различно от това на предмодерния човек. Детайлно преценявайки възможностите в заобикалящия ни свят, модерната личност храни големи очаквания. Франсиз Бейкън е само един от първите, повярвали в безкрайния прогрес. Според него с изчезването на старите суеверия и при цялостно прилагане методите на експерименталната наука значително ще се подобри човешкото съществуване. Просвещението разширява тези очаквания. Надеждата за нов, по-добър свят не се свързва обезателно с вяра в науката и разума. Основният стремеж, различим в самата научност, е към една базисна трансформация на човешкото съществуване, към свобода, широта и задълбоченост, които да направят живота безкрайно по-удовлетворяващ. Русо е рàнен, знаменит пример за човек, убеден, че в основата на класическата и християнската цивилизация лежи дълбоко погрешно схващане, а потисничеството, възникнало в резултат на това схващане, може да се прекрати и човечеството да постигне ново, по-висше съществуване“.

Една от ключовите разлики между предмодерните и модерните становища става очебийна в представата за правата на човека.

„Модерният човек не приема добрия живот като незаслужен дар. Той е по-склонен да гледа на него като на свое право. Човешките същества – така се твърди – имат права. „Естествените права на човека“,

провъзгласени от теоретици като Лок и Русо, в нашия век са разработени и конкретизирани от ООН. За това, че си дават труд да се родят, човешките същества имат право на храна, дом, здравни грижи и т.н. Задължения, съответстващи на тези права, не се споменават.“

„Въпреки че изисква правàта си, модерният човек не поставя конкретни изисквания към собствената си личност. Той не е склонен да вижда каквито и да било грешки в себе си. С насърчителния лозунг: „Аз съм добър и ти си добър“, Русо провъзгласява изначалната доброта на човека още през XVIII в. и отхвърля учението за първородния грях като оскърбление на човешката природа. Вина за многобройните, дълбоки разочарования носи не някакъв недостатък или извратеност в самия човек, а потисническите, изкривени обществени институции и договори. Лекарството, твърди Русо, е човечеството да отхвърли веригите, оковаващи неговата доброта.“

Светът не е достатъчен

Животът в материалния свят си остава един и същ и за модерните, и за предмодерните хора.

При всичките си права и очаквания модерният човек трябва да живее в съществуващия исторически свят и този свят упорито си остава мястото, което винаги е бил: смесица от възходи и падения, изпълнена с несъвършенства. Трудността за днешния човек, предвид големите му надежди, е, че той все така ще преживява типичните за човешкия живот разочарования, ще изстрадва отредените му несправедливости, икономически трудности и болести. Близките му ще умрат. В обществото ще се вихрят алчност, нетолерантност, жестокост и престъпления. Ще има войни и други болезнени обществени катаклизми. Животът в голямата си част ще бъде просто скучен.

Разбирайки, че материалният свят изобщо не се интересува от самопровъзгласената му важност на родено от Новата епоха дете, модерният човек остава дълбоко разочарован. Поетът Стивън Крейн (1871–1900) пише: „Човекът се обърнал към Всемира: „Аз съществувам, господине!“ – „Радвам се – отвърнал му Всемирът, – но този факт със нищо не ме задължава“.

Със стремеж към удовлетворяващ живот и даже щастие, модерният човек напразно очаква светът да спази обещанието си. А ежедневието му представлява най-вече съчетание от бледи оттенъци на сивото. Тъй като действителното състояние далеч не отговаря на надеждите му, човекът скоро започва да се чувства грубо изигран, измамен относно дължимото. В гърдите му се надига озлобление. Всяко следващо разочарование подсилва усещането за предателство. И така идва моментът, когато обществото – даже човешкото съществуване по принцип – му изглежда несправедливо и потискащо, сякаш манипулирано от някакви зловещи сили. Русо предлага ранен образец на модерното усещане за разочарование и поражение. Към края на живота си той пише: „Създаден бях, за да живея, а умирам без да съм живял“. Русо скърби за това, че трябва да върне на своя създател куп „неосъществени добри намерения“.

Русо и мечтата за един създаден наново свят

Швейцарско-френският философ Жан-Жак Русо (1712–1778) е основателят на Романтизма. Романтизмът е реакция на така наречения проект на Просвещението – френската школа на рационализма от XVII и XVIII век. Рационализъм ще рече всяка доктрина, която учи, че човешкият интелект превъзхожда всички останали фактори. Френските философи на Просвещението – Дидро, Д’Аламбер, Ламетри, Кондияк, Хелвеций, Холбах, Тюрго, Кондорсе и др. – пропагандират „разумното общество“. Но човешкият апетит към наука, абстракция и безличностен разум има своите граници. Покълналото сред обществото неудовлетворение от стерилния интелектуализъм разцъфва като бунтарски протест, наричан днес Романтизъм. Романтиците преоткриват изкуството, мистериите и ирационалното. Преоткриват и емоциите. Всъщност те издигат емоцията до положение, което в историята на мисълта тя никога не е имала.

Русо изрича потоци празни думи в полза на пропитите от емоция добродетели: състрадание, дружелюбност, обич и доброта, но самият той по характер е недисциплиниран и потресаващо лишен от искреност, чистота и честност. Неговите съвременници, които отначало споделят посланията му, бързо се разочароват, след като опознават тъмната страна на неговата личност. За Хюм и Волтер Русо е чудовище. Дидро го нарича „измамник, суетен като Сатаната, неблагодарник, жесток, лицемерен и изпълнен със злоба“. Една дама в интимни отношения с Русо, го определя накратко като „интересен луд“.

Пол Джонсън пише за Русо в „Интелектуалците“ (1988), първа глава: „Той е прототипът на характерната за модерната епоха фигура на Сърдития млад човек“. Русо събира в едно три очевидни качества на модерния Прометей: 1) отстояване на правото изцяло да се отхвърли съществуващия ред; 2) увереност в способността напълно да го преобразува според собствените си принципи; 3) вяра, че това може да се постигне чрез политически процеси, и не на последно място 4) възхвала на огромната роля, която инстинктът, интуицията и импулсът играят в човешкото поведение. Възторгът на Русо от собственото му въображение е очевиден в следните откъси от писмо, което пише на петдесет и пет годишна възраст:

„Обичам да мечтая, като оставя ума си да се рее свободно, без да се обвързвам с какъвто и да е субект; ... този живот на леност и съзерцание... все повече ми се услажда; безкрайно, непрестанно да се скитам сам сред дърветата и скалите около жилището ми, да се унасям в мисли или по-скоро да съм колкото си искам безотговорен... и най-сетне безгранично да се отдавам на фантазиите си... това, господине, за мен е най-висше удоволствие... “

„Ако искаме да разберем какви възгледи са започнали да заместват класическата и християнската цивилизация на Запад – пише проф. Рин, – добре е да изучаваме

Русо.“

„Той е убеден, че е прозрял по-дълбоко в човешката природа от който и да е предишен наблюдател и че е открил тайната на щастието. Но светът – такъв, какъвто е, – остава враждебно настроен, както към тази истина, така и лично към него като неин вестител. В своите по-късни автобиографични текстове Русо изразява дълбокото си огорчение от това, че е бил онеправдан от живота, а обществото го е „отхвърлило“ – при все че е (по собственото му описание) „най-общителният и обичлив сред хората“. Към него не са се отнесли подобаващо за човек с такова дълбоко проникновение и добронамереност, дори напротив – превърнали са го в обект на жестоко преследване. Русо довежда до параноична крайност неудовлетворението от живота, станало хронично за съвременния свят.“

Русо става пророк на несподеленото мечтание и безполезните копнежи, които никога не се осъществяват чрез съответната работа. Той не вижда необходимост да се работи, убеден, че заслужава всичко онова, за което копнее.

„Поставяйки началото на мощна тенденция в западната култура, Русо придава по-голямо значение на живота, живян във въображението, отколкото на действителния живот. „Въздържам се да действам“

– пише Русо. Той вкусва истинския живот в своето пасторално бленуване. Мечтателното бягство на модерния човек от конкретните практически отговорности „тук и сега“, от задължението да дадеш най-доброто от себе си и да се грижиш за семейството и ближния, приема различни форми в зависимост от личността на мечтателя. Това, което е общо и неизменно, е копнежът за триумфално удовлетворение, както и темата за необходимостта от фундаментална промяна, за да стане възможно щастието: „Животът би бил много по-добър, само да можеше...“, „Само да можех да започна отначало, тогава истинският живот най-сетне ще се появи“.

Русо не признава никакви задължения към обществото, а изисква обществото да изпълнява всичките си задължения към него. По същия начин той не признава каквито и да било задължения към историята. Изразено на модерен език: „Историята представлява само „неговата лична история“.¹ Така наречените факти от миналото са по-маловажни от възможностите на бъдещето. „Истината“ на тези факти ни обвързва с авторитети, социални системи и културни традиции, от които трябва да се освободим, за да осъществим мечтите си. Наше е правото да захвърлим историческите факти и истини като ненужни отпадъци.

„Представата на Русо за ново общество се основава на едно въображаемо минало на човечеството, когато животът е бил истински „естествен“. Тази представа няма много сходни черти с това, което е известно от историята на човечеството. Знаменателно е, че авторът на влиятелното произведение „Размисли върху произхода на неравенството“ съобщава на своите читатели в един от уводните абзаци, че неговите „изследвания“ на миналото „не бива да се приемат като историческа истина, а само като хипотетични и условни разсъждения“. Сякаш за да признае, че реалното минало на човечеството не подкрепя неговите предположения относно човешката природа, той пише: „Затова нека започнем, отстранявайки всички факти, защото те нямат отношение към въпроса“. Читателите са приканени да променят гледището си за човека и обществото в светлината на един строеж на миналото, изграден от собственото въображение на Русо, строеж необременен от изискванията за историческа правдоподобност. Не бива да се позволява на неудобните факти от човешкия опит да възпрепятстват омайващите възможности.” Русо свободно съгражда описание на света около

себе си, опирайки се на вътрешното си неудовлетворение, и е убеден, че има правото да наложи своето лично гледище навсякъде.

„Всички произведения на Русо са пропити с дълбокото му отчуждение от същестуващото общество. Още в първата беседа той напада „долната, измамна еднаквост“, която осъжда човека на „постоянна принуда“. Навсякъде обществото потиска естественото. „Учтивостта поставя изисквания, благоприличието дава заповеди – непрекъснато; непрекъснато се следват установени обичаи, никога собствената вътрешна светлина на човека“. Подобни коментари са неотделима част от вездесъщата автобиографична тема на Русо, по думите от „Размишления на самотния мечтател“: „Никога не съм бил действително подходящ за обществения живот, който е изпълнен с тягостни задължения“. Щастието е възможно само ако индивидът е свободен от ограничения. Русо описва кратък период на щастие, изпитано на младини: „Бях съвършено свободен, даже повече от свободен, понеже се подчинявах единствено на своите емоции и правех само това, което исках.“ С радост си спомня как „тогава бях себе си, напълно себе си, без примеси, без ограничения и можех да кажа, че живея истински“. Понеже да бъдеш „без примеси“ и „свободен от всякакви ограничения“ е напълно изключено в познатия ни действен свят. Русо изгражда най-острия възможен контраст между щастието и сега съществуващото“.

Идеалното общество на Русо е това на благородния дивак, предцивилизационния човек от собственото му въображение.

„Новото общество, за което мечтае Русо, няма да се оформи в резултат на трудна и продължителна морална борба и самодисциплина от страна на гражданите. Тази представа принадлежи на една древна и напълно погрешна концепция за човешката същност. Политическият ред, който Русо провижда, ще произтече спонтанно от истинската природа на човека, веднага щом обществото се прочисти от традиционните структури и се изгради на базата на равенството. Тогава освободената, „невъзпирана“ човешка природа ще оформи обществото така, както някога Природата се е сформирала в щастливото си, но примитивно, състояние. Хората ще придобият обща цел, „обща воля“. Истинското народно управление е несъвместимо с конституционализма. Като спонтанна сила на природата, общата воля ще се прояви само в пълна, лишена от всякакви задръжки свобода.“

Модерността като мечтание и кошмар

„Интересен луд“. След като прочете за Русо и неговите идеи, човек се удивлява как такъв умопобъркан човек

е имал такова силно влияние. Но в действителност инфантилният дуализъм от фантазия и неудовлетворение, на който Русо дава израз преди близо три века, изниква отново и отново в нашия модерен свят. Описанието, което Рин прави на съветския комунизъм в светлината на наследството на Русо, е твърде поучително.

„В нашия век комунизмът е вдъхновява последователите си с мечтата за едно безкласово, бездържавно общество, в което човешките същества, в условия на пълна свобода, най-сетне ще развият целия си потенциал. Робията на тягостния, механичен, рутинен труд ще бъде отхвърлена. Но това прекрасно, светло бъдеще е в остър контраст с мрачното, потискащо настояще: непрестанно утежняваща се експлоатация, алчност, жестока конкуренция, мизерия и отчуждение. Капиталистическото общество е толкова отвратително, че революцията е неизбежна. Според марксизма конспиратори срещу освобождението са собствениците на средствата за производство, буржоазията. Излишно е да се споменава, че осъществяването на една мечта изисква страдание. Нещо толкова велико не може да се появи без родилни мъки. Комунистите се обръщат безпощадно срещу своите опоненти. „Ако искаш да направиш омлет, ще трябва да счупиш няколко яйца“ – казва Ленин. Параноята, която е съществена част от маниакално-депресивната динамика, води до откриването на врагове не само сред капиталистите. Сталин започва да вижда „врагове на народа“ навсякъде, дори в редовете на комунистическата партия. Неуморната бдителност срещу контрареволюцията изпраща милиони в ГУЛАГ. Типично за маниакално-депресивните идеологически движения, вдъхновяващата визия е състрадателна грижа на потиснатия, угнетен човек, но действителната практика е невероятно безчовечна.“

В книгата „Провалилият се Бог“ Артур Кьостлер описва собственото си занимание с комунизма през 30те години и го сравнява с пристрастеност.

Пристрастеността към съветския мит е мощна и трудно лечима като всяка друга. След като прекараш един „изгубен уикенд“² в Утопия, изкушението да изпиеш още само една капка, макар разредена и предлагана под различен етикет, е много силно.

Кьостлер нарича различните етикети „мир, демокрация, прогрес или каквото си пожелаете“. Речникът на хора, прекланящи се пред отмъстителната богиня на Социалната реформа, е изпълнен с думи и фрази, които ни връщат в славните дни на революционния комунизъм: „овластяване“ и „лишаване от власт“, „шовинизъм“, „политически коректно“ и т.н. (Избрах произволно тези четири термина; аз лично съм чувал да ги употребяват предани от ИСКОН, някои от тях – членове на управителния съвет.) Човекът, който използва такъв език, не е обезателно комунист; най-вероятно той просто повтаря като папагал това, което Рин нарича „рекламни утвърждения на човешките „права““. Но такива приказки не се борят срещу истинската причина за страданието.

„Западният човек не е научил почти нищо от множеството факти; не е научил почти нищо от големите, причинени от самия него катастрофи на нашия век, включително двете световни войни и изтреблението на милиони човешки същества – катастрофи, съществено свързани с обсъжданата тук моралномечтателна наклонност. За да попречи на такива катастрофи в бъдеще, западният човек прибягва до рекламни утвърждения на човешките „права“ и кампании от рода на „никога вече“, докато дълбоките причини за безчовечността и страданието остават неизследвани. Неспособността да се изправиш пред неудобните факти е поразително доказателство за морално-мечтателното бягство в Западния свят. Този тип темперамент остава силно привлекателен за нашето общество. Мнозина продължават да придават морално превъзходство на хора с амбициозни и мнимо прекрасни визии за подобряване на човешкото съществуване.“

Какво всъщност има предвид Рин под „моралномечтателен“? Следващите няколко изречения, подбрани от неговата статия, ни показват смисъла.

„Това, което най-дълбоко оформя типично модерния човек и ръководи дори стриктно философските му усилия, е новият начин, по който мечтае за света.“

„Ако проучим мечтателната основа на теоретическите формулировки, това ще ни помогне да вникнем в техния смисъл. В настоящия контекст от особен интерес е фактът, че личният характер придава на човешките същества конкретни интуитивни пристрастия. Трансформацията на мечтанието, която ще изследваме тук, е силно свързана с трансформацията на моралния живот, затова можем да назовем въпросната динамика морално-мечтателна.“

Калпана

С други думи, морално-мечтателната тенденция търси морални стойности – тоест характера на личността – в сферата на въображението. Спомняте си, че предмодерният човек отчита моралния процес, който преминава през живота му – тъй като в миналото си е имал морални падения, в настоящето има проблеми. Например човек който истински разбира закона на карма, ще възприеме трудностите, пред които е изправен сега, като прарабдха, напълно оформен резултат от греховни дейности в миналото. „Човек е архитект на собствената си съдба“ – често казва Шрила Прабхупада.

За предмодерния европееец човешките дейности се измерват чрез обективни морални стандарти, на които учат писанията и древните мъдреци. По същия начин последователят на ведическата култура знае, че греховните дейности представляват отклонения от моралните стандарти, установени от шастра, садху и гуру. Лечението на сегашното ни страдание, дължащо се на греховни дейности в миналото, се крие в строго придържане към шастра, садху и гуру. Шастра-чакшуша, окото на шастра, ни дава интелектуално зрение за анализ на проблемите и намиране на решения. Когато познавателният ум работи според това зрение, се получава вивека, разграничителна способност. Шрипад Рамануджачария заявява, че вивека е една от великите благословии на бхакти-йога за познавателния ум. Модерният човек обаче е по-склонен да се води по „нови идеи“, излюпени от въображението.

Въображението е функция на ума, до която едва сме се докоснали на страниците на това есе. Във втора част на втора глава бяха обяснени манасо-вритти (единадесетте материални занимания на ума). Едно от тях е абхимана-вритти – фалшиво отъждествяване (аханкара) и погрешно схващане (в „Шримад Бхагаватам“ 5.1.15 Шрила Прабхупада превежда абхимана като „погрешно схващане“). Пример за погрешно схващане е философията Маявада; Шрила Прабхупада често я определя като произхождаща от концепция за фалшивото его, а не от чисто духовна концепция. В „Шри Чаитаня-чаритамрита“ Мадхя 6.134 се казва, че да се тълкуват шастрите по модела на Маявада е гауна-вритти. Можем да приемем тази вритти (функция на ума) като качество на абхимана-вритти. По същия начин в „Мадхя“ 6.134 се използва терминът гаунартха калпана, за да се означат погрешните схващания на Маявада. Думата калпана означава „въображение“. Следователно калпана е приемлив познавателен метод за маявадите – философите, последователи на мая.

„Садхаканам хитартхая брахмано рупа-калпана“.

Философите-маявади казват калпана, „можеш да си представяш всякаква форма“. (Лекция върху „Бхагавад-гита“, Бомбай, 9 април, 1974 г.)

Като функция на абхимана-вритти (заниманието на ума с фалшивото его) маявадите си представят, че са Бог, и откриват някакъв въображаем смисъл в писанията. Традиционната Маявада в Индия поне се ограничава от саттвическа дисциплина, докато западните спекулативни мислители в крайната си греховност яростно разпространяват идеологиите на нирвишеша и шунявади по най-зловредни начини.

Вдъхновени от Русо, модерните мечтатели панически бягат от смиреното признание на предмодерния човек, че неговите проблеми се дължат на собствените му морални падения. Бягат към една фантазия, в която самите те са новите богове – дръзки и невинни. Бивайки богове, те имат моралното право да създадат света наново, както си пожелаят. Но тяхното мечтание е заплашено от кошмарната конспирация на традиционалистите, които желаят да наложат на света архаичното сеуверие, че моралът се определя от един Върховен Бог, а не от множество новоизлюпени от яйцето на спекулациите, богове.

Отново проф. Рин: „В своята сърцевина морално-мечтателната динамика представлява бунт срещу всичко, което се изпречва пред съкровените ни желания. Тя е израз на огромно себеугаждане. Ние не желаем да обуздаваме желанията си, а въображението ни помага да оправдаем това, че живеем, както си искаме. Въображението ни помага да омаловажаваме и избягваме вечно натякващата, обременителна морална съвест, която поставя под въпрос желанията ни.“

Модерната морално-мечтателна философия, подобно на индийската философия Маявада, се стреми 1) да отрече реалностите на човешкото положение в материалния свят и 2) да издигне всеки обикновен човек до позицията на Бог.

„Освен моралната съвест, основно препятствие пред сбъдването на съкровените ни мечти е самата исторически съществуваща действителност. Модерната динамика представлява съзнателно избягване на това препятствие. Тя се опитва да отмени истинските условия на човешкото съществуване, включително необходимостта да приемем основните си задължения като човешки същества. Главна отговорност на индивида е да не натрапва представите и съжденията си на другите. Копнежът за освобождение, разгледан тук, е желание за безгранично себеугаждане. Под маската на красиви фрази за един по-добър свят мнозина се опитват да отхвърлят всякакви външни и вътрешни спирачки. Някои дори не се самозаблуждават относно най-скритите си мотиви, а откровено превръщат своите благородно звучащи схеми в крещящ, циничен стремеж към власт. В краен вид мечтателят желае целият свят да обслужва неговите желания“.

Самооценката отблизо

Сега ще се върнем на основната причина за различните видове депресии (маниакална, явна и скрита). Фразата „ниска самооценка“ се използва широко в наше време. Която и книга да изберете на тема депресия, със сигурност ще прочетете, че ниската самооценка се определя като една от основните, ако не и основната, причина.

В това есе бих искал да разгледам накратко два компонента на истинската самооценка. Под компонент имам предвид просто „за истинска самооценка са необходими тези две неща в живота ти“. Те не са единствените компоненти на самооценката, но са основни. Единият е знание за себе си като духовна душа. И този компонент съвсем открито се признава в много от съвременните книги за депресията.

Немският католически монах Анселм Грюн е автор на книгата „Изграждане на самооценка“ (издание на Crossroad, 2000 г.). В първа глава се казва, че хората имат необходимост да се свържат със „своето духовно аз“, което Грюн определя като „собственото аз, оцеляващо след всички външни рани и разруха, защото идва от Божията ръка“.

В беседите върху „Бхагавата-дхарма“, изнесени в Ню Вриндавана през септември 1972 г., Шрила Прабхупада казва:

„„Бхагавата-дхарма“ означава, че трябва да преминем отвъд грубото и финото тяло; да стигнем до духовното тяло. Това е строго научно. И щом стигнем до духовното, мукта санга, освободени от грубото и финото, достигаме истинското си тяло. Тогава ще изпитаме истинско щастие и независимост. Затова този процес на Кришна-съзнание е най-висшата благословия за човешкото общество – защото се опитва да доведе човешкото същество до платформата на духовното тяло. Като се премине отвъд грубото и финото материално тяло.“

Вторият компонент също се радва на широко признание – хората се нуждаят от стойностни житейски цели в дългосрочен и краткосрочен план. В книгата „Как да победим депресията“ Тим Ла Хай пише:

„Очевидно човешките същества са създания, движени от своите цели; без цели ние спираме да се борим. Така са създадени умовете ни. Но когато допуснем някакъв проект да се превърне в основната ни цел, след постигането ѝ неизбежно преживяваме разочарование. По тази причина имаме необходимост от дългосрочни и краткосрочни цели, като периодично ги преоценяваме и видоизменяме. Хората с ясно съзнание за поставени цели рядко изпадат в депресия“.

„Обзета от самосъжаление, моя позната се оплакваше: „Нямам какво да очаквам“. Очевидно тя прекарваше прекалено много време в мисли за себе си. Един свят, изпълнен с толкова унили, претоварени с проблеми хора, е ярко свидетелство за това, че твърде много индивиди нямат стойностни цели.“

В беседите, изнесени в Ню Вриндавана, Шрила Прабхупада обяснява как бхагавата-дхарма съчетава и двата компонента на самооценката (осъзнаване на себе си като духовна душа и изпълнение на задълженията) за удовлетворението на Кришна.

„Ако желаем успех в живота, спокойствие на ума и удовлетворение, трябва да се стремим да напредваме в преданото служене на Бога. Този стремеж всъщност представлява живот според дхарма. Обаче, ако човек изпълнява задълженията си, но не става Кришна осъзнат, тогава целият този стремеж е напразен. „Задълженията (дхарма), независимо какви, са напълно безполезен труд, ако не пробуждат у човека влечение към посланието на Божествената Личност.““ (ШБ 1.2.8) На 26 юли 1975 г. в Лагуна Бийч Шрила Прабхупада

казва следното за манталитета на хипарите:

„В Америка момчетата са синове на богаташи и затова мнозина от тях не работят. Получават лесни пари и не работят. И понеже нямат истинска работа, стават хипита. Произвеждат независимост. „Оставен без работа, умът става работилница на дявола.“ Тази психология важи еднакво навсякъде и за всички.“

Често определят Русо като архетипния хипар. Баща му бил часовникар, който ухажвал и накрая се оженил за жена от висшето общество. Синът попил аристократичните претенции на баща си. Като възрастен Русо често живеел от средствата на високопоставени поклоннички, които го издържали в замяна на сексуални услуги. Така през по-голямата част от живота си той нямал „истинска работа“ и можел да се посвети на своето любимо занимание: да мечтае. В духовно отношение той проповядвал взаимоотношение с Бога в природата и презирал както християнските морални наставления, така и тези на гражданския закон. В „дяволската работилница“ на своето въображение Русо изработил философия на личностна независимост. Леността и самовглъбението на Русо, неговата „арогантност на самоук“ и оскърблението му от нежеланието на другите да се влюбят в неговите идеи така, както е бил влюбен самият той, са белези на ниската му самооценка.

От книгата на Анселм Грюн научаваме, че някои от ключовите показатели за ниска самооценка са: изкуствена грандомания, която е просто суетен опит да се прикрие вътрешното чувство за малоценност; арогантност; хронично неудовлетворение, изразено като монотонен хленч заради несправедливостта на живота. Психиатърът Терънс Риъл, автор на „Не искам да говоря за това“ (издание на Fireside, 1998 г.), казва, че хората често „се лекуват“ от депресия чрез яростна илюзия за собствена мощ. „Те се чувстват упълномощени да търсят изгубеното си усещане за лична стойност, потъпквайки правата на друго човешко същество.“ Ясно е, че само въображението стои в основата на такива отчаяни действия, компенсиращи ниската самооценка. Подобни компенсации са силно очевидни в живота на Жан-Жак Русо.

Загубата на себеуважение, тоест „ниската самооценка“ – това е процесът на „обуславяне“, обяснен във втора глава. Кой е обусловен? Този, който формира усещане за идентичност, по-нисша от чиста духовна душа и който приема житейски стойности по-нисши от чисто Кришнасъзнание. Такъв човек се надява, че въображаемият му образ ще роди по-пълноценна личност. Но това е просто самоизмама. Като свежда погледа си от духа към материята, той сам се срива в разочарованието.

Заключение: Пристрастяване към въображението

Както споменах по-горе в това есе, в опита си да запълни своето изпразнено от Кришна-съзнание сърце, човек е склонен към най-различни пристрастявания. Пристрастяването тип „Русо“ към политическото преустройство на света е само едно от тях. Някои психиатри делят множеството пристрастявания, които прикритите депресирани развиват, на два типа: поглъщане и издигане.

В трета глава от „Не искам да говоря за това“ Терънс Риъл определя тези два вида пристрастяване:

„При поглъщането обичайните граници около собственото аз се омекотяват, дори се размиват, и така пораждат усещане за безграничност и изобилие. В психоанализата това преживяване се нарича „океан от блаженство“. Омекотяването на границите около собственото аз е в сърцевината на интоксикация с наркотични вещества като алкохол, морфин и хероин. Разнообразните форми на разгул – ядене, харчене на пари, секс – дават същото усещане за безграничност. Подобен екстаз може да се постигне и в пристрастяването към любовта, при което обектът на любовните чувства се усеща като божествено същество и така сливането от този човек носи възторг. При издигането усещането на човека за мощ се раздува така, че той се чувства върховно надарен, специален, несравним, дори божествен.“

Риъл обяснява, че интоксикацията е общо пространство за скрито депресираните и маниакално депресираните, в което те проявяват съответните им симптоми.

„Най-чистата форма на този тип интоксикация е манията. Издигащата интоксикация при прикритата депресия се различава от манията предимно в това, че манията не изисква външен обект, за да задвижи грандоманската защита срещу срама. Докато скрито депресираният човек трябва да консумира или направи нещо, за да промени състоянието на самооценката си, болният от маниакална депресия се мята напред-назад между мощта в маниакалната фаза и срама в депресивната фаза, според мнимите капризи на болестта. Маниакалната депресия представлява просто краен вариант на издигане при скрита депресия – и двете очакват раздутата самооценка да отблъсне депресията.“

Като примери за пристрастяване към издигането Риъл посочва хазарта, пристрастяването към секса, сексуалната злоупотреба с деца, побоя над съпругата и политическите мъчения. Да обобщим разликата между поглъщане и издигане: първото води до съединение с обекта на пристрастяване, а второто – до пристрастяване към господство, контрол и експлоатация.

Забележително е, че тези две всеобхващащи категории на пристрастяване показват толкова силно сходство с манталитета на карми и гяни. Кармите желаят издигане, гяните – поглъщане. Не забравяйте обаче, че карма и гяна са благочестиви, ведически житейски пътища, докато съвременните пристрастявания към издигане и сливане са греховни.

Приемайки аргумента на проф. Рин, че модерността е маниакално-депресивна, трябва да разгледаме проблема с пристрастяването, който играе голяма роля в депресивното поведение.

Из уеб сайта за пристрастяването на Стантън Пийл³: „... Не бива повече да разглеждаме пристрастяването единствено в посока наркотици. Тревожи ни по-широкият въпрос, защо някои хора изолират житейския си опит чрез утешително, но изкуствено и всепоглъщащо отношение с нещо външно за тях. Сам по себе си изборът на обект е без значение за този всеобщ процес – да станеш зависим. Всяко нещо, което хората опитват, за да освободят съзнанието си, може да се превърне в пристрастяване и да се използва неправилно. Нашият анализ на пристрастяването започва с ниското самомнение на пристрастения и липсата на истинско участие в живота; по-нататък изследваме как това неразположение задълбава по низходяща спирала, която е в центъра на психологията на пристрастяването. Човекът, станал пристрастèн, не се е научил да осъществява неща, които оценява като стойностни; не е научен дори просто да се радва на живота. Чувствайки се неспособен да се ангажира със смислена според него самия дейност, той естествено се отвръща от всякакви възможности да го стори. Липсата на уважение към себе си поражда този песимизъм. Друга последица от ниската самооценка на пристрастения е убеждението му, че не може да бъде сам, че за да оцелее, има необходимост от външна подкрепа. Така животът му приема формата на поредица зависимости – одобрявани от обществото (семейство, училище и работа) или неодобрявани от обществото (наркотици, затвори и клиники за душевноболни). За такова освобождение на съзнанието цената е парадоксална. Обръщайки гръб на своя свят заради обекта на пристрастяване, който цени все по-високо поради сигурните, предсказуеми резултати, пристрастеният губи способност да се справя със света. Колкото по-силно се отдава на наркотика или преживяването, носещо удовлетворение, способността му да преодолява тревогата и несигурността, довели го до пристрастяване по начало, намалява все повече и повече. Когато, като реакция на своята тревожност, човекът извършва нещо, което не уважава (да речем, напие се или преяде), отвращението му от себе си само усилва тревогата. В резултат – понеже вече е изправен пред още по-безрадостна обективна ситуация – той още по-силно се нуждае от успокоението, което му предлага пристрастеността. Това е неумолимият цикъл. В края на краищата пристрастеният изпада в тотална зависимост от своята пристрастеност и без нея не може да получи никакво удовлетворение от живота, затова и нищо друго не го интересува. Той изоставя всякаква надежда да управлява съществуването си; забравата е единствената цел, която е способен предано да преследва.“

Горното обяснение на пристрастеността е много полезно. Но мисля, че не напипва основния проблем. Според него пристрастеността е прекалена зависимост от нещо във външния свят. Откъсите от книгите на Прабхупада, представени в тази поредица от есета, водят до заключението, че пристрастяването започва в ума. Казано накратко, преди умът да се свърже с нещо отвън, пристрастеността представлява духовно нездрава зависимост от въображението или умствена спекулация.

„Тези живи същества – казва Кришна, – са неразделни частици от Мен. Но понеже са глупави негодници, за да бъдат щастливи, те си измислят разни неща.“ Мана-шаштханиндрияни. И според настройката на своя ум получават различни тела, индрияни... И така, индрияни. Мана-шаштханиндрияни. Най-напред с финия ум създаваме индрия. Ако живеем като кучета и прасета, съответната настройка на ума ще ни даде подобни сетива, тяло на куче или прасе. И вкусът ни се променя според вкуса на кучето или прасето. По същия начин, можем да променим вкуса си според телата на полубогове. Но въпросът с вкуса или наслаждението си остава. Хранене, спане, секс и самозащита.“ (Лекция върху „Бхагавад-гита“, 20 юни 1976 г., Торонто) „Изработваме си разни планове чрез умствени спекулации. От това трябва да се откажем. Яда праджахати каман сарван. Трябва да се откажем от всякакви умствени буламачи и спекулации. Това е науката. Това е началото на нашия духовен живот: „Няма да използвам ума си за мои дейности. Ще чакам наставления от висшия авторитет, от Върховното съзнание. И тогава ще действам.“ (Лекция върху „Бхагавад-гита“, 27 април 1966, Ню Йорк) Вече казахме – най-правилно по мое мнение, – че

всички пристрастености се задвижват от желанието да се живее в свой собствен свят. Това желание най-напред се подхранва от въображението. Според стих 5.12.10 от „Шримад Бхагаватам“ въображението е материалът, оформящ възприеманите от човека характеристики на материалната вселена.

евам кришам стхулам анур брихад яд

асач ча садж дживам адживам анят

дравя-свабхавашая-кала-карма-

намнаджаявехи критам двитям

„Тъй като тази вселена няма реално, изначално съществуване, характеристиките на нещата в нея – късо, различно, грубо, тънко, малко, голямо, резултат, причина, признаци на живот и вещества – са въображаеми. Те са гърнета, направени от една и съща субстанция, земя, но имат различни названия. Разликите се определят от субстанцията, природата, предразположението, времето и дейността. Трябва да знаеш, че всички те са просто механични проявления, създадени от материалната природа.“

Ако желанието да се живее в свой собствен свят движи пристрастяването, а изначалната форма на пристрастяване е зависимостта на душата от въображението (за да си изфабрикува въпросния „собствен свят“), то „да прегърнеш“ материалната вселена е „върховното блаженство“, към което се стреми душата, поемайки дози въображение.

„Подобно щастие е като прегръдка с млада жена насън; за известно време има някакво удоволствие, но всъщност основният принцип е фалшив. Умствените буламачи за щастие и нещастие в този материален свят се сравняват със сънища заради фалша им. Хрумването, че можеш да постигнеш щастие чрез материалните сетива е фалшиво и лишено от смисъл.“ (ШБ 7.2.48, коментар) „Затова трябва да достигнем платформата на душата. Това е духовното образование. И то има много стадии. За някои крайната спирка е умът. Мислят си, че това е окончателното. Философия, поезия, въображение, ум... Виждаме, че повечето западни философи са заседнали на платформата на ума. И толкоз. Мислят си, че това е окончателното. Изучавал съм Сократ. Той достига нивото на душата. Иначе всички западни философи са на платформата на ума. А ние трябва да отидем по-далеч и по-далеч. Сънуването, мечтанието – това са функции на финото тяло, а именно ум, интелигентност и фалшиво его. Вие не сте финото тяло. Така че, без знание за това как действат материалните неща, покриващи душата... За тях връхна точка са заниманията с ума, с дейностите на ума, с мисленето, чувстването и волята, с психология или да напишат някакви книги за някаква философия на умствени спекулации. Мислят си, че това е върхът. Не, не е върхът. Трябва да достигнете по-далеч от интелектуалната платформа, от егоизма – да достигнете душата.“ (Лекция върху „Шримад Бхагаватам“ 28 май 1976 г., Хонолулу) В началото в Ню Йорк Шрила Прабхупада често цитираше един стих от Шекспир: „Лунатикът, влюбеният и поетът са изтъкани от въображение“.⁴ Когато обвитият в собственото си въображение ум

се устреми към телесно сетивно наслаждение или към по-фини, но все така недуховни умствени спекулации – това е лунатизъм. Дори духовните спекулации са производни на същия пристрастяващ процес на измислица и самозаблуда.

„Много ви благодаря за високата оценка на нашето Движение за Кришна-съзнание. Като се изключи Движението за Кришна-съзнание, всеки друг опит за духовна реализация – от рода на наркотици, пустота, имперсонализъм, физическите упражнения на хатха йога и т.н., – всички те са нещо като безсъзнание под въздействието на някакво супер упойващо вещество. Шрила Рупа Госвами дава много хубав пример в това отношение. Той казва, че обусловената душа остава заспала, в безсъзнание, също като човек, ухапан от отровна змия. В Индия има змиеукротители и лечители, които лекуват ухапаните със специални диви билки. При лечението билката се поднася близо до ноздрите на пациента, за да я помирише. Така той идва в съзнание и получава облекчение от ухапването. В нашия обусловен живот ни хапят множество змии на мая и ние изпадаме все по-дълбоко в безсъзнание, без никаква надежда за вечен живот. Кришна-съзнание е единствената билка срещу ухапването от змия на мая.“ (Писмо до Карл Ланг, 69-07-12)