4. Гауна-дхарма и мукхя-дхарма

Влизането в летището (култивирането на добро) се определя като гауна-дхарма, или вторична религия, а полетът със самолет към крайното местоназначение (връщането у дома, обратно при Бога) се определя като мукхя-дхарма, или първична религия. В първа глава от Първа част на „Шри Чайтаня шикшамритам“¹, Шрила Бхактивинода Тхакура изяснява разликата между гауна-дхарма (вторичната религия) и мукхя-дхарма (първичната религия).

Според гауна-дхарма, или вторичната религия, човек трябва да прави разлика между добрите дела (пуня) и лошите дела (папа). Такъв морал е приемлив. И той не напуска душата (когато тя бъде освободена). Ала веднъж постигнала състоянието на чиста свобода от трите проявления на природата, този морал претърпява трансформация. Той се превръща в принцип на мукхя-дхарма, или първичната религия на душата. Когато душата попада в материалния живот, първичната ù религия се изкривява. От изкривяването на първичната религия се ражда моралът на вторичната религия. Чрез процеса на трансформиране на гауна-дхарма (към съвършенство) мукхя-дхарма постепенно се проявява.

Гауна-дхарма е религията на душите, които, макар все още в общение с материалната природа, са достатъчно пречистени, за да правят разлика между добри и лоши дела. Освен това те определят доброто и злото, като в писанията се опират на ишвара, този, който контролира материалната природа. От гледна точка на петстепенната скàла на човешките същества (представена във Втора глава) гауна-дхарма се практикува от личности, които се намират на третата степен, тоест съчетават морала с вяра в Бога. Това можем да наречем благочестие.

Как човек може да превърне благочестието в съвършенство? Като посвети своя морален и религиозен дълг единствено на Върховния Бог. Например в „Бхагавад-гита“ Бог Кришна учи Арджуна да отдаде своята гауна-дхарма на праведен воин в лично служене на Бога.

Каква е разликата между това да отдадеш своята дхарма на Кришна, и това с вяра в Бога просто да се придържаш към външни морални и религиозни принципи? Разликата е там, че за един предан на Кришна не може да има друго добро дело, освен да служи на Кришна, и друго лошо дело, освен да не служи на Кришна. В началото на „Бхагавад-гита“ Арджуна е в ролята на благочестив моралист, обзет от страх заради оскърбленията, които ще нанесе, ако воюва на Курукшетра в името на Кришна. Но в края на „Бхагавад-гита“, когато Арджуна влиза в сражението, а Кришна е негов колесничар, разказвачът Санджая заявява, че Господ и чистият му предан са вечно съпътствани от истински нити, тоест морал.

Посвещавайки своята дхарма единствено в служене на Кришна, преданият се изкачва от третата степен (благочестие) през четвъртата (регулирано предано служене) до съвършената пета степен на чисто предано служене в екстатична любов към Бога. Четвъртата и петата степен са мукхя-дхарма, защото свързват душата с Бога. При четвъртата степен душата регулира своите занимания така, че винаги да получава милостта на Кришна, както се казва в „Бхагавад-гита“ 2.64: „Личността, освободена от привързаност и омраза и способна да контролира сетивата си чрез регулиращите принципи на свободата, може да получи изцяло милостта на Бога“. При петата степен преданият постига любов към Кришна, като просто повтаря святото име на Бога, както се разкрива в „Шри Чайтаня Чаритамрита“, Ади, 8.26: „Повтарянето на Харе Кришна маха-мантра без оскърбления побеждава всички греховни дейности. Така се проявява чистото предано служене, което е причина за любовта към Бога“.

Вниманието на Кришна осъзнатия предан завинаги се извръща от телесните сетивни наслаждения. Така неговите действия трябва да бъдат морални и религиозни, защото от любов към Кришна той изоставя извратената любов към телесните взаимоотношения, подхранващи завистта и склонността да се нанасят оскърбления.² Също така преданият достига отвъд целите на доброто: религиозност, знание, отречение и богатство. Изцяло погълнат от Кришна съзнание, той преминава оттатък двойствеността добро и зло.

Материалното благочестие и греховност, които възникват от доброто и злото в този свят, не могат да съществуват у моите искрени предани, които, бидейки освободени от материални копнежи, запазват стабилно духовно съзнание при всякакви обстоятелства. Наистина, такива предани са постигнали мен, Върховния Бог, който съм отвъд всичко, което материалният интелект може да проумее („Шримад Бхагаватам“ 11.20.36).

По определението, дадено от Шрила Бхактивинода Тхакура по-горе, в материалното съществувание на падение мукхя-дхарма (първичната религия на душата) се изкривява. Той добавя, че моралът на гауна-дхарма се ражда именно от това изкривяване. Това са темите на стиха, изречен от Шри Прахлада Махараджа към неговите съученици, синове на демони.

Няма нещо, което да не могат да постигнат преданите, удовлетворили Върховната Божествена Личност – причината на всички причини, изначалният източник на всичко. Господ е извор на безгранични духовни качества. Следователно каква е ползата за преданите, които са трансцендентални по отношение проявленията на материалната природа, да следват принципите на религията, икономическото развитие, сетивното наслаждение и освобождението, всеки от които може автоматично да се постигне под влиянието на същите тези проявления на природата? Ние, преданите, вечно възхваляваме лотосовите нозе на Бога и затова нямаме нужда да искаме нищо, свързано с дхарма, кама, артха и мокша („Шримад Бхагаватам“ 7.6.25).

Прахлада прави разлика между прякото удовлетворяване на Върховния Бог и следването на принципите дхарма-адая, четворното развитие на вторичната религия. Моралните принципи при вторичната религия водят до икономическо развитие (артха), сетивно наслаждение (кама) и освобождение (мокша). И четирите са гуна-вятикарат, „дължащи се на проявленията на материалната природа“. Прахлада изяснява, че чистите предани не се стремят към степените на дхарма-адая, защото те не се интересуват от нищо друго освен възхвала на лотосовите нозе на Бога. И така, да се стремиш да се развиваш в дхарма, артха, кама и мокша, означава да изкривяваш мукхя-дхарма, първичната религия на душата. Повтаряйки словата на своя духовен учител Ишвара Пури, Шри Чайтаня Махапрабху учел:

Религиозността, икономическото развитие, сетивното наслаждение и освобождението са известни като четирите цели в живота, но пред любовта към Бога, петата и най-висша цел, те изглеждат незначителни, като сламка, паднала на улицата.

Вторичната религия се занимава с проблемите на живота в материално тяло. Артха, кама и мокша се разглеждат от гауна-дхарма като вторични решения на тези проблеми. Особено когато хората навлизат в семейния живот, те се оказват обсадени от безброй проблеми и предизвикателства: раждане на деца, изисквания на работното място, оплаквания, заблуди, страх от бъдещи опасности, безпокойство във връзка с това как щастието да се увеличи, и как нещастието да се сведе до минимум, бавно приближаващите се старост, болести и смърт. За да се справят с тези трудности, хората, разбира се, имат нужда да живеят в общество, управлявано от морални принципи, което насърчава благочестието и задушава неблагочестието. Това е дхарма. Несъмнено се нуждаят от печалба, осигурена с честни средства. Това е артха. Несъмнено се нуждаят от храна, сън, съвкупление и защита на домовете си. Това е кама. И накрая несъмнено се нуждаят от освобождение от греховете, натрупани през изпълнените им с дейност животи. Това е мокша. А дали не е безотговорно да се проповядва така, че хората да се отвръщат от тези цели?

Това, което мукхя-дхарма постига, не е точно да отвръща хората от четирите цели; тя ги превръща в Кришна-бхакти. Вярата в Кришна – това е убеждението, че като просто се служи на него, всички второстепенни цели се постигат автоматично.

Като извършва трансцендентално, любовно служене на Кришна, човек автоматично извършва всички допълнителни дейности. Тази неотклонима, твърда вяра, благоприятна за отдаване на предано служене, се нарича шраддха („Шри Чайтаня-чаритамрита“, Мадхя, 22.62).

Шри Билвамангала Тхакура изразява тази вяра в Кришна-карнамрита 107:

Ако съм зает в предано служене на теб, скъпи мой Господи, тогава много лесно мога да възприемам присъствието ти навсякъде. А що се отнася до освобождението, мисля, че освобождението стои до вратата ми, скръстило ръце, и чака да ми служи – и всички материални удобства на дхарма (религиозността), артха (икономическото развитие) и кама (сетивното наслаждение) са застанали до него.

Шрила Бхактивинода Тхакура споменава процес на усъвършенстване на гауна-дхарма, чрез който постепенно се проявява мукхя-дхарма. Покрай примера с Арджуна вече споменах този процес. При Курукшетра той отдал своята гауна-дхарма да се сражава, т.е да бъде воин, на Бог Кришна. Този процес се нарича даиви-варнашрама-дхарма – трансценденталната ведическа обществена система.

Оказва се, че онова, което западните философи наричат „морална вселена“, е космическата форма на варнашрама. В „Шримад Бхагаватам“ вселената се описва като ръководена от Върховния Бог, от неговата обител в духовния свят. Неговите инструменти за контрол са трите проявления на природата. Тези проявления възнаграждават всички живи същества тук с различни качества, различни имена и различни форми. Човешкото общество например се степенува според четири варни или съсловия: брахмана (учители), кшатрия (администратори и воини), вайшя (земеделци, търговци) и шудра (работници).³ За всички тези съсловия определен вид дейност е установен като религиозна и морална (дхарма), а друг вид дейност – като нерелигиозна и аморална (адхарма). Дхарма се налага от Ведите, а адхарма се противопоставя на ведическите предписания. Ведите представляват словата на самия Върховен Бог.⁴ Затова те не се различават от него. В своя коментар към „Бхагаватам“ Мадхвачаря пише, че ведическите принципи трябва да се разбират като вайшнавски принципи.

Даиви-варнашрама-дхарма представлява ведическата дхарма, разбирана като вайшнавизъм. Тя е пресечната точка между гауна-дхарма и мукхя-дхарма. Именно при варнашрама, в трансценденталното проявление на васудева-саттва, освободените мъдреци разпознават Вишну като присъстващ във всичко.

В разкритите писания крайният обект на знанието е Шри Кришна, Божествената Личност. Целта на жертвоприношенията е Той да бъде удовлетворен. Йога служи, за да може Той да бъде осъзнат. Всички плодоносни дейности в крайна сметка биват възнаградени единствено от него. Той е върховното знание и всички строги отречения се изпълняват, за да бъде познат Той. Религията (дхарма) представлява отдаване на любовно служене на него. Той е върховната цел на живота („Шримад Бхагаватам“ 1.2.28-29).

Моралният закон, управляващ даиви-варнашрама-дхарма, който древните святи царе от минали епохи са прилагали, е изложен в „Шри Ишопанишад“. Шрила Прабхупада обяснява този ведически морален ред в своя коментар към „Шримад Бхагаватам“ 4.22.45: „Когато целият свят бил управляван от монархия, монархът всъщност бил насочван от брахмани и свети личности. В качеството си на администратор на държавата царят изпълнявал своите задължения като слуга на брахманите. Царете и брахманите не били диктатори, нито се смятали за собственици на държавата. Царете също познавали ведическите писания и затова били наясно с предписанието на „Шри Ишопанишад“: ишавасям идам сарвам – всичко съществуващо принадлежи на Върховната Божествена Личност. В „Бхагавад-гита“ Господ Кришна твърди, че Той е собственикът на всички планетарни системи (сарва-лока-махешварам). И тъй като нещата стоят точно така, никой не може да претендира, че е собственик на държавата. Царят, президентът или държавният глава трябва винаги да помнят, че не са собственици, а слуги“.

В „Шримад Бхагаватам“ 5.1.16 Брахма потвърждава, че дори дживан-муктите, постигналите освобождение още в материалното тяло, не престъпват ведическия закон, защото знаят, че това е Божият ред. Брахма допълва, че такива освободени души възприемат двойствеността щастие и нещастие като сън – тази двойственост, разбира се, материалистите разглеждат като добро и зло „в действие“. И така, докато действат с тялото според ведическите предписания, дживан-муктите остават безразлични към щастието и нещастието. Тяхната работа следователно не създава бъдещи тела според законите на карма. Ако щастието и нещастието са просто сън в даиви-варнашрама, тогава какво мотивира дейностите в обществото? „Шримад Бхагаватам“ 1.2.13 отговаря:

Затова, о, най-добри сред два пъти родените, най-висшето съвършенство, което човек може да постигне, изпълнявайки задълженията, предписвани му от кастите и начините на живот, е да удовлетвори Божествената Личност.

Не може да се очаква обаче, че всички, които действат в рамките на даиви-варнашрама, ще бъдат на платформата на най-висшето съвършенство. Освен шуддха-вайшнавите, чистите предани, съществуват и вайшнава-прая, „почти вайшнави“, които служат на Бога, но до известна степен действат под влиянието на телесното щастие и нещастие. За вайшнава-прая Бог Чайтаня казва ядяди брахманя каре брахманера сахая: „Те извършват благотворителност за брахманите и твърде им помагат“.⁵ Така вайшнава-прая се занимават с дела като предписаните във вторичните религиозни писания. Въпреки това в даиви-варнашрама такива дела удовлетворяват Бога, защото те представляват служене на неговите чисти предани. Като служат на освободените предани, вайшнава-прая се пречистват и постепенно се издигат до предано служене в освободено състояние.

„Варнашрама-дхарма, системата на четирите духовни съсловия и четирите обществени съсловия, се състои от два вида: демоничен и трансцендентален – пише Шрила Прабхупада в „Отречение чрез мъдрост“. Те нямат нищо общо.“ Онова, което е демонично, води към ада. Кога варнашрама води към ада?

Последователите на варнашрама приемат регулиращите принципи на четирите обществени съсловия (брахмана, кшатрия, вайшя и шудра) и четирите духовни съсловия (брахмачаря, грихастха, ванапрастха и санняса). И все пак, ако човек следва регулиращите принципи на тези съсловия, но не отдава трансцендентално служене на Кришна, той пропада в адските условия на материалния живот“ („Шри Чайтаня-чаритамрита“, Мадхя, 22.26).

Ако ведическите принципи действително са вайшнавски принципи, тогава как е възможно варнашрама-дхармите да пренебрегват преданото служене на Бог дори когато осъществяват предписаните им задължения? Отговора на този въпрос намираме в „Шримад Бхагаватам“ 6.3.25. Съществуват две класи мъдреци, които в древни времена съставили ведическите писания. Едните се наричат махаджана („Шримад Бхагаватам“ 6.3.20 изрежда дванадесет махаджани, които са авторитетите по мукхя-дхарма, обожаването на Бога. Това са Сваямбху, Нарада, Шамбху, Кумара, Капила, Ману, Прахлада, Джанака, Бхишма, Бали, Ваиясаки, т.е. Шукадева Госвами, и Ямараджа). Махаджаните са велики предани сред ведическите мъдреци; но другият клас мъдреци са объркани от мая. Някои от тях смятат, че Бог е безименен, безформен, безличностен и слят в едно с всичко. Техният интелект е замъглен от цветисти ведически мантри, които насърчават ритуалите, водещи до материален напредък от гледна точка на дхарма, артха, кама и мокша.

Вайшнава-учителите заключават, че от устите на всякакви пълни с доводи мъдреци, които излагат привидно противоречащи си доктрини под названия карма-мимамса, брахмавидя, нирвишешавада, адваита-веданта и т.н., всъщност излиза една-единствена философия. Тази философия е маявада, което означава „учението на мая“. В сърцевината на маявада във всичките ù форми се таи безумната представа „аз съм Бог“; според проповедите на маявадите тя е изразена във Ведите чрез афоризма ахам брахмасми. Но както видяхме във Втора глава, заблудата „аз съм Бог“ е духовното падение на душата. Това падение – казва Бхактивинода – изкривява мукхя-дхарма. От това изкривяване се ражда моралът на гауна-дхарма, основан на материалното тяло. Морални изисквания от рода на „не убивай, не кради, не лъжи, не прелюбодействай“ са необходими само в свят, в който душите са се умопомрачили. Истинското предназначение на гауна-дхарма е да опитомява и обучава умопомрачените души, така че да могат с уважение да слушат за мукхя-дхарма.

Някои древни школи във ведическата философия обаче прекъснали връзката между гауна-дхарма и мукхя-дхарма. Мъдреците от тези школи разширили сухите, технически детайли от сложните ритуали, абстрактната метафизика и подробните поведенчески кодекси. Те славословели издигането до висши материални планети и спасението в каиваля (там, където всичко се слива в едно). Те никога не оспорвали вътрешното заблуждение „аз съм Бог“, което е в основата на материалното съществуване. Най-доброто, което можем да кажем за ученията на такива мъдреци, е, че на всички мънички човешки богове те предлагат и друго занимание, освен да се изяждат един другиго. Ала това става за сметка на висшия вкус към чисто предано служене. Така, откъсната от мукхя-дхарма, гауна-дхарма води до чатур-варга, четирите цели на светския живот.

Чатур-варга привлича карми (хора, действащи с цел получаване на материални резултати) и гяни (философи спекулатори). Кармите са насочени към дхарма-артха-кама, а гяните – към мокша. Те се стремят към желаните от тях цели, като объркват ведическите ритуали с механическите функции на трите проявления на материалната природа. В крайна сметка тази схема на дхарма всъщност е атеистична. Прабху кахе – маявади кришне апарадхи: Бог Чайтаня осъдил маявадите като оскърбители на Кришна.⁶ Писанията предупреждават, че като се отхвърля подслона в лотосовите нозе на Кришна и се търси убежище в чатур-варга, спечеленото от кармите и гяните във варнашрама-дхарма е само временно. Материалната природа, на която те се отдават, ги издига до добро, където биха могли да вкусят късче от плодовете на дхарма, гяна, ваирагя и аишваря. След това същата тази материална природа ги потапя надолу, в адския живот на невежеството.

При даиви-варнашрама са очевидни три класа предани. Вайшнава-прая (почти вайшнави) са каништха-адхикари, или третокласни предани.⁷ Тези каништха не са твърде сведущи по отношение на висшите вайшнавски регулиращи принципи и действат в рамките на даиви-варнашрама на нивото на сешвара наитика дживана – морален живот с вяра във Върховния Бог. Като служат на напредналите предани и така получават тяхната милост, тези каништха могат да се издигнат до садхана-бхакта дживана – живот, регулиран от преданост към Бога. Тук те биват посветени като вайшнава-брахмани в арчана-видхи, обожаване на Божеството. Постепенно те узряват за средния клас вайшнави (мадхяма-адхикари) и проповядват на кханишта, както и на материалистичните карми и гяни, които се придържат към ведическия морал, без да вярват в Кришна (кевала-наитика дживана), че дори и на аморалните хора, които не водят регулиран живот (нитисуня-дживана). На най-висшето ниво са уттама-адхикари (първокласните предани), които, освободени още в материалното си тяло, са на нивото на бхава-бхакта дживана, живот в екстатична отдаденост на Кришна.

Трябва да се отбележи и една последна разлика между трансценденталната варнашрама и материалната варнашрама. При първата дългът на човека в рамките на системата се научава в лотосовите нозе на вайшнава-гуру (Кришна осъзнат духовен учител). Ето защо в „Бхагавад-гита“ 2.7 Арджуна моли Бог Кришна да стане негов духовен учител. Арджуна се чувства объркан относно своя дълг – не в технически смисъл как точно да се сражава, а в смисъла на това защо трябва да се сражава. Въпросът „защо“ получава своя отговор от Кришна и неговото учение за буддхи-йога, йога на висшия интелект. Както Шрила Прабхупада обяснява в „Отречение чрез мъдрост“, буддхи, получен от „Бхагавад-гита“, превръща материалните ни склонности към карма и гяна в трансцендентална бхакти йога. Чрез висшия интелект човек постига знание за това каква е съответната му позиция в четирите варни и трите класа предани, както и какво трябва да бъде конкретното му служене в тези позиции. При материалната варнашрама обаче така наречените гуру препоръчват карма и гяна като по-висши от бхакти йога. Така всички предписани задължения в този вариант на варнашрама си остават светски и пасват на маявада философията брахма-сатя джаган митхя: безличностният абсолют е истина, а всичко в тази вселена – включително ведическата обществена система – е неистинно. Следвайки установената практика на животинския свят, маявади гуру определят позицията на дадена личност във варна единствено по раждането. „Както родените от кравата винаги са крави – така мислят неинтелигентните маявади – така и родените от брахмани винаги са брахмани.“ Но Бог Кришна учи, че позицията във варна се определя от качеството на работата, извършвана от даден човек (гуна-карма). Кришна съвсем не споменава раждането като определящо качество. Мястото на един лекар в обществото никога не се определя въз основа на това, че е син на лекар. Той се определя като добър лекар само чрез доказване на способностите си. Така общественият ред, на който учат маявадите, не е нищо друго освен джати-вявастха – наследствена кастова система. Тя няма нищо общо с даиви-варнашрама-дхарма, на която учи „Бхагавад-гита“.