В предишната глава отбелязах, че прилага ведическите закони за цивилизовано поведение, за да възпре пропадането на човечеството в дълбините на животинското съзнание, където възможността за духовен напредък изчезва. Ако не следват стандартите на ведическата култура, хората се замърсяват, стават нечестни, крадливи, вероломни, свадливи, похотливи, гневни и неудовлетворени. Но какво става, ако един предан не е достатъчно способен да изпълнява всички стандартни ведически задължения? Дали той или тя ще изпадне в животинско съзнание? Отговорът е, че пълното отдаване на служенето, което той или тя е способен да извършва – стига това служене да удовлетворява – е достатъчно да издигне този предан до статута на трансцендентален придружител на Бога далеч над материалното проявление на доброто.
Веднъж, когато като момче Бог Кришна се забавлявал на планетата Земя преди пет хиляди години, неколцина жреци започнали огнено жертвоприношение, известно като Ангираса, изпълнявано от онези, които желаят да постигнат рая в следващия си живот. Кришна, неговият брат и техните приятели, селските пастирчета от Вриндавана, били в близката гора. Пастирчетата си признали, че са много гладни. И тъй като брахманите били приготвили вкусни ястия за жертвоприношението, Кришна казал на приятелите си да изпросят милостиня от жреците в негово име и в името на брат му. Във ведическите ритуали се обожават и полубогове като и . Но в крайна сметка жертвоприношението би трябвало да удовлетвори Върховната Божествена Личност, към когото Ведите се обръщат с Ягя, Бога на жертвоприношението. Макар че Кришна и Баларама играели със своите приятели, сякаш били обикновени селянчета, те са едновременно и Бог Ягя.
Момчетата постъпили, както ги посъветвал Кришна. Но брахманите не им обърнали капка внимание. Потопени в заниманието си да се възползват от проявлението на доброто за собствени цели, тези горделиви жреци сметнали молбата на момчетата за истинска наглост. Те приемали Кришна и Баларама като най-обикновени хора, а себе си смятали за учени, вещи аристократични богове на земята. Жреците пренебрегнали факта, че ведическите писания регулират цялостно всяка страна на жертвоприношението – мястото, времето, принадлежностите, , ритуалите, жреците, огньовете, полубоговете, изпълнителя, предлаганите дарове и желаните резултати – с единствената цел да бъде удовлетворен Бога. Всички тези съставни части постигат своето съвършенство единствено в негово служене.
Когато момчетата се върнали при Кришна и обяснили как са им отказали, Той се засмял и ги изпратил в домовете на жреците. Съпругите на брахманите изпитвали най-нежна привързаност към Кришна. Като чули какво е неговото желание, те изпаднали в екстаз. С радост напълнили гърнета с прекрасна храна и лично ги отнесли пред Бога, който, благо усмихнат, си играел с лотосово листо насред гората. Кришна най-любезно благодарил на жените, уверил ги, че непрестанното им служене ще им донесе пълна закрила и съвършенство, и ги отпратил да си вървят у дома.
Брахманите забелязали духовната промяна, настъпила с жените им, докато били в компанията на Кришна. Те упрекнали себе си, задето са пропуснали възможността да служат на Бога. Всичко, което до този момент смятали за „добро“ – раждането във висша класа, обетът за целомъдрие, учеността, вещината в извършването на жертвоприношение – сега им се виждало ужасно. Брахманите признали, че техните съпруги – които нито били получили церемониално посвещение от духовен учител, нито били обучени в при някой , нито били отдадени на аскетизъм, нито търсели духовния си аз чрез аналитично учение, нито били подложени на правилата за пречистване, нито пък били изпълнявали ритуални задължения – тези жени били постигнали крайната цел на истинските трансценденталисти, докато те самите се занимавали с второстепенни религиозни дела. Но като се надявали Кришна да им прости, брахманите не отишли при него лично да му се извинят. Бояли се, че демоничният цар – който се бил заклел да убие Кришна и неговите другари – би убил и тях.
Философията вайшнава прави разлика между чистото, или духовно добро, наречено или , и светското добро. Чрез този разказ разликата придобива кристална яснота. Уверени в закрилата на Върховния Бог, смирените жени на брахманите разбрали, че няма причина за страх, докато техните съпрузи жреци, въпреки познанията си за саттвическите видхи, продължили да се страхуват. Страхът, както обяснява Муни в „Шримад Бхагаватам“ 7.15.43-44, е симптом на страстта и невежеството. Светското добро е обагрено от останалите проявления; оттук страхът, гордостта, гневът и т.н., опетняват характера на тези, които, макар и с високо образование и култура, не са установени в предано служене. Доброто се смята за светско, доколкото даден човек, смятан за добър, самодоволно се наслаждава на своето положение в материалния свят.
„Шримад Бхагаватам“ 7.7.51-52 изтъква, че човек не може да удовлетвори Бога, като стане съвършен , полубог или велик светец, нито пък като постигне съвършенство в ритуалите или обширни знания. Нито една от тези способности не може да събуди удоволствие у Бога. Не могат да му доставят удоволствие и благотворителността, аскетизмът, жертвоприношението, чистотата или обетите. Бог бива удовлетворен само ако човек е непоколебим, чист предан. Без искрено предано служене всичко е просто шоу. В „Шрейо-нирная“ 3.3-4 пише следното:
Ако човек, напълно лишен от красота, носи украшения, дали украшенията ще изглеждат красиви в света? По същия начин човек е неспособен да удовлетвори Кришна, показвайки изтънчени качества, ако е лишен от любов към него. И както в украшението, нагласено на женската маймуна, няма много красота, така и аз не ценя твърде високо префинените качества, ако са лишени от любов към Кришна.
Разказът за брахманите и техните съпруги илюстрира избора, пред който са изправени човешките същества: между притегателната сила на и влечението към Върховната Личност. Първото води до още по-силно привързване в двойствеността (което се вижда в случая с брахманите, изплашени за личната си безопасност), второто – до освобождение.
Периодът, когато съзнанието на живото същество бива привлечено от трите гуни на природата, се нарича обусловен живот. Ала когато същото това съзнание се привърже към Върховната Божествена Личност, човек се установява в съзнанието на освобождението („Шримад Бхагаватам“ 3.25.15).