Личното желание на Бог е двойствеността благочестие – неблагочестие () да отстъпи пред безусловната преданост: на това учи „Бхагавад-гита“. „Гита“ започва в момента, когато, обзет от благочестива скръб, говори преди началото на войната при .1 Той принадлежи към кастата на воините, , и неговата е ведическият закон за рицарство. Този закон го обвързва да закриля кръвните си роднини и затова Арджуна се усъмнява в моралността на войната, която иска той да поведе, понеже тази война го изправя срещу членове на собственото му семейство.
Ако избием такива врагове, нас ще ни победи грехът. Затова не е уместно да убиваме синовете на Дхритараштра и нашите приятели. Какво ще спечелим, о, Кришна, съпруже на богинята на щастието, и как бихме могли да сме щастливи, като убием роднините си? О, Джанардана, въпреки че тези мъже със сърца, обзети от алчност, не виждат нищо лошо в това да се избиват роднини или да се карат с приятели, защо трябва ние, които виждаме, че да се разруши едно семейство е престъпление, да участваме в такива греховни деяния? („Бхагавад-гита“ 1.36-38).
Арджуна принадлежал към една от четирите (обществени съсловия), които, заедно с четирите (съсловия за духовно развитие), съставят ведическата обществена система. Варните са (учителите на ведическото знание), кшатрия (управляващи и воини), (земеделци и търговци) и (работници, занаятчии, надничари, артисти: класата на служещите). За тези обществени съсловия се казва, че са установени на главата, гърдите, корема и краката на Махапуруша, мезокосмическата форма на Господ, изградена от чисто добро. Ашрамите са брахмачаря (неженени ученици), (семейни), ванапрастха (оттеглили се) и (приели отречение).
Мезокосмическият морален ред на Бога се нарича . В този ред човешките същества участват според гуна-карма, проявленията, които влияят на поведението им. Понеже са склонни към добро поведение, брахманите получават задачи, които изискват спокойствие, самоконтрол, аскетизъм, чистота, търпимост, честност, ученост, осъзнатост, религиозност. Понеже са склонни към поведение в добро и страст, кшатриите получават задачи, които изискват героизъм, власт, решителност, съобразителност, смелост при битка, щедрост и способност да ръководят. Понеже са склонни към поведение в страст и невежество, вайшите получават задачата да се грижат за кравите и биковете, да обработват земята и да търгуват. Склонни към поведение в невежество, шудрите се занимават с труд и слугуване. Брахманите са начело на останалите не чрез сила, а чрез знание. Така във варнашрама-дхарма най-уважаваното и влиятелно проявление е това на доброто. Когато всички ревностно подражават на брахманското поведение, това естествено допринася за едно стабилно, добре поддържано и високоморално общество. Всяка варна се регулира от своята , или конкретен религиозен дълг. Брахманите имат три безусловни задължения: да изучават Ведите, да изпълняват богослужения пред формата за обожание на Бога и да извършват благотворителност. За да се издържат, брахманите могат и да преподават, да ангажират други в богослужения пред формата за обожание на Бога и да получават дарения. Кшатриите имат същите задължения като брахманите, но не им е позволено да получават милостиня. Те се издържат, като събират данъци и такси и налагат мита – но в замяна на това трябва да закрилят поданиците, които им плащат тези налози. В процеса на закрила на гражданството, класата на воините понякога е длъжна да предприема военни действия.
Военните действия, извършвани от кшатриите, се управляват от сложен кодекс на честта, който превръща грозната действителност на сражението в жертвоприношение. Идеята е, че ако войните бъдат неразривно свързани с религиозните принципи, те ще бъдат сведени до минимум. Във ведическата култура, когато войната се води според предписанията на свещените книги, тя се превръща в „ненасилствено насилие“, близко по своята същност до „пораженията“, нанесени върху тялото на пациента при изрязването на злокачествен тумор. Ограничаването на войните е предизвикателство, което в очите на съвременния човек е твърде плашещо. От края на войната във Виетнам през 1975 г. не е минала и година без в различни части на света да бушуват поне петдесет широкомащабни военни конфликта.2 Арджуна смятал войната при Курукшетра за несправедлива, защото двете противникови страни принадлежали към един и същи клан. Той бил обзет от толкова дълбока мъка, че бил готов да отхвърли своята сва-дхарма и да живее от просия. Въпросите, които задава в началото на „Бхагавад-гита“ са в основни линии следните: „Кой е изначалният закон, определящ сва-дхарма или какво трябва аз, като воин, да направя?“.
Мнозина – като например поддръжниците на съвременната индийска кастова система или съвременните индолози – твърдят, че изначалният закон, който управлява сва-дхарма, е . Според тази гледна точка, резултатите от делата на Арджуна в миналите му животи определят как е трябвало да постъпи на Курукшетра. Някои текстове от писанията на пръв поглед потвърждават това гледище. Стих 3.200.31 от „Махабхарата“ твърди, че добрите или лошите обстоятелства за даден човек, включително и високото или ниското положение във варната, в която е роден, са резултат от кармата. В други стихове карма се определя като единствено отговорна за всички дела на даден човек – и праведни, и грешни.
Наистина – човек не върши нищо, нито добро, нито зло. Като дървена кукла, той действа без никаква воля или желание („Махабхарата“ 5.156.14).
Теорията, че „кармата представлява изначалната и окончателна сва-дхарма“ се отхвърля в „Бхагавад-гита“, където се посочва, че чатур-варна, четирите варни, са създадени от Господ Шри Кришна, а не от кармата („Бхагавад-гита“ 4.13). Кришна създал варнашрама-дхарма, за да може човешките същества да изпълняват своя дълг в негово име – а не за да отработват своята карма – и така да се освободят от веригата на действия и последици („Бхагавад-гита“ 3.9, 3.31, 18.46). Кармата завладява глупавите (вимудхатма), онези, които са изгубили усещане за своята нематериална същност, които си мислят, че са извършителите и така се привързват към действията на физическото тяло („Бхагавад-гита“ 3.27, 3.29, 5.12). Макар да е вярно, че душата никога не действа – т.е. че тя е духовна по природа и затова е вечно над действията и резултатите от материалната карма („Бхагавад-гита“ 13.32) – не е вярно, че въплътената личност може да се отърси от кармата единствено чрез силата на волята си („Бхагавад-гита“ 3.5). Човек може обаче да се отрече от плодовете на своята работа. И постъпвайки така, той се освобождава от карма, понеже, жертвайки плодовете на своята работа в името на Бога, вместо себично да им се наслаждава, прекъсва веригата от последствия, която води до следващо раждане („Бхагавад-гита“ 3.9, 3.19, 3.31, 18.11, 18.12). Единственият регулиращ принцип, който управлява конкретния дълг във всички варни, е, че плодовете на сва-дхарма трябва да се отхвърлят в Кришна съзнание:
Следователно, о, Арджуна, трябва винаги да мислиш за мен във формата на Кришна и в същото време да изпълняваш предписания си дълг – да се сражаваш. Като посветиш дейностите си на мен и установиш ума и разума си върху мен, ти несъмнено ще ме постигнеш („Бхагавад-гита“ 8.7).
Когато Арджуна прави своите моралистични възражения против дълга си на воин, Кришна му отвръща, че проблемът не е във войната, а в собствения му егоизъм. Егоизмът му се проявява в неговата привързаност към незначителните плодове като бъдещото щастие на неговите роднини. Кришна веднага напомня на Арджуна, че той скърби за нещо, което не си струва, защото всички, родени в този свят, трябва да умрат. В края на „Бхагавад-гита“ Бог Кришна подтиква Арджуна да се откаже от егоистичната , основана на телесните възприятия, и да приеме единствено неговия ред и закрила като истинска религия.
„Изостави всякакви религии и просто ми се отдай. Аз ще те избавя от греховните последици. Не се страхувай“ („Бхагавад-гита“ 18.66).
В своя коментар казва, че този един стих представлява обобщението, което самият Кришна дава на цялата „Бхагавад-гита“.3 И наистина, същото послание откриваме отново и отново в предишните глави на книгата.
Затова, о, Арджуна, посвещавайки делата си на мен, с пълно знание за мен, без желание за изгода и претенции за собственост – изостави апатията и се сражавай! („Бхагавад-гита“ 3.30). По такъв начин ще се освободиш от благоприятните и неблагоприятните последици на дейността. В този дух на отречение, съсредоточавайки се върху мен, ще си свободен и ще дойдеш при мен. („Бхагавад-гита“ 9.28). О, сине на Пр̣тха̄, тези, които не са заблудени, великите души, са под закрилата на божествената природа. Те са потопени в предано служене, защото знаят, че Аз съм Бог, Върховната Личност, първоначалният и неизчерпаемият. („Бхагавад-гита“ 9.13). О, сине на Пр̣тха̄, Аз незабавно спасявам от океана на раждането и смъртта тези, които ме обожават, посвещавайки дейностите си на мен, неотклонно ми служат с преданост и винаги ме помнят, съсредоточили ума си в мен („Бхагавад-гита“ 12.6-7).
В заключителната част на „Гита“, Арджуна се отдава на Кришна. Това е и чрез тази дхарма Арджуна вкусва нектарния плод на личното приятелство с Кришна по време на последвалата битка. Неговата мукхя-дхарма се проявява в това, че той изпълнява сва-дхармата на воин заедно с Кришна, като Кришна управлява бойната му колесница. И все пак Ведите („Шветашватара “ 6.8) уверяват: на тася карям каранам ча видяте – „Върховният не е длъжен да извършва нищо“. Защо Върховният, който стои настрана от светските дейности (карма), взима в ръце юздите на колесницата на своя предан? Отговор ни дава в „Сиддханта-ратна“ 1.39:
Служенето на предания привлича Върховния Бог и го пленява също, както пчелата е привлечена и затворена в цветето.
Дори насред пагубната ситуация на бойното поле желанието, с което Бог се оставя да бъде пленен от любовното служене на своя предан, е било и остава благоприятно за всички живи същества. Чрез личното присъствие на Бога, войната, колкото и грешна да изглежда на Арджуна отначало, се превръща във велико жертвоприношение, което освобождава от колелото на раждане и смърт всички загинали в нея войници. Дори днес, пет хиляди години по-късно, само като чуят за присъствието на Кришна на Курукшетра, безброй вярващи предани се пречистват от своите материални привързаности, просветляват се от трансценденталното знание и се издигат на нивото на Кришна съзнание.
Но дали е разумно обосновано Бог – който сред всички двойствености е неутрален – да взима страна във военен конфликт? Преди да търсим разум в Божиите деяния, трябва да знаем разликата между светския разум и трансценденталния разум. Хората, които се придържат към първия, се наричат бахирмукха-джана4 (философи със светско мислене). И сред тях един конкретен вид бахирмукха-джана5 повдигат така наречените разумни съмнения относно личното участие на Кришна при Курукшетра.
Този тип бахирмукха-джана е имперсоналист (). За него „един разумен Бог“ представлява една безличностна същност или, казано на езика на Упанишадите, Брахман. Съществуващ на фона на всичко, като един безпристрастен принцип на единство и добро, Брахман излъчва ред и хармония към света. Според тази гледна точка, злото всъщност представлява едно нищо6 – то е само отсъствие на единство, добро, ред и хармония. И оттук следва, че ако Брахман наистина бе проявил своето присъствие на Курукшетра, военният конфликт изобщо нямало да се случи. Той би бил разрешен автоматично, без Бог да взима страна, без лични усилия, без бой, без победа и поражение. Нека всичко бъде едно. Тогава всички са победители.
Като разглеждаме „разумната обоснованост“ на имперсоналистичната гледна точка, не бива да забравяме, че обоснованост означава „основание, причина“. Имперсоналистът не може да обясни причината, да обоснове нещастията в материалния свят. Откъде идва страданието? Ами конфликтите? Ами объркаността? Ако Бог е всеблаг и в действителност всичко е едно с него, тогава значи злото възниква от нищото. Това би означавало, че материалният свят такъв, какъвто го познаваме, изпълнен със страдание, конфликти и обърканост, изобщо не съществува. Една философия, която казва, че злото в този свят няма никаква основа, едва ли може да се приеме за разумно обоснована.
Философията вайшнава учи, че материалният свят с неговите противоречащи си различия е сянка или отражение на един изначален, трансцендентален вариант, който хармонично е съсредоточен около Върховната Личност. И тъй като източникът на света на различията е истински, самият свят в крайна сметка не може да бъде фалшив. Той е временен. И понеже светът е временен, той не може да удовлетвори вечната душа. Така злото в този свят – което представлява отсъствие на вечно духовно удовлетворение – е реално. Това, че светът е населен с неудовлетворени души, е причината за всички конфликти и различия. Следователно Кришна слиза в този свят, за да победи злото, като прояви своето лично, трансцендентално многообразие, майката на трансценденталното наслаждение.
Имперсоналистите не успяват да проумеят неговото трансцендентално разнообразие, защото влагат силата на своя интелект в стремежа си да отрекат материалното многообразие в полза на безличностното единство. Ако човек не проумее трансценденталното многообразие, той не може да проумее и блажените забавления на Бога. Не може да проумее и нематериалното щастие, споделено между Бога и неговия предан, когато двамата заедно се впускат в битката. Той гледа на цялото събитие като на продукт на кармата.
„Бхагавад-гита“ 3.27 обаче обяснява кармата като дейност, която възниква в резултат на цикличните промени, протичащи в трите проявления на природата. Под влияние на фалшивото его обърканата душа се отъждествява с тази дейност. Но в действителност тя не върши нищо, защото е винаги различна от материята. Имперсоналистите мислят, че Арджуна и Кришна по същия начин се отъждествяват действията и последиците и така се оказват в оковите на материалната природа. И все пак в „Бхагавад-гита“ 7.12 Кришна казва, че макар доброто, страстта и невежеството да възникват в него, Той е встрани от тях. В стихове 7.4 и 7.5 Той прави разлика между материалната , която действа отделно (бхинна) от него и неговата лична пракрити, която е , трансцендентална спрямо материята. Всички души принадлежат към тази духовна пракрити. Но както се казва в „Бхагавад-гита“ 9.13, само великите души (), чистите предани, се оказват под закрилата на тази божествена пракрити. Под нейна закрила единствената им работа е предано да служат на Бога. В „Бхагавад-гита“ 14.26 Кришна заявява, че този, който му отдава чисто предано служене, преминава отвъд трите проявления на материалната природа.
„Бхагавад-гита“ разкрива метода, чрез който, дори все още въплътена, душата възстановява положението си в изначалните божествени дейности, отвъд вселенския морален закон на гуна-дхарма. Импулсите на сетивата и ума предизвикват материална дейност. Макар да продължава да използва тялото и ума, тези импулси не разстройват предания. Неговите дейности са мотивирани от любовна отдаденост на Кришна. След като напусне тялото си, в момента на смъртта, преданият не приема ново раждане във вселената на морала, а преминава към безгрешните селения на чистия дух – личната обител на Кришна.
Бележки
- 1.„Гита“ започва в момента, когато, обзет от благочестива скръб, Арджуна говори преди началото на войната при Курукшетра: Арджуна, вечният приятел на Кришна, се появил на земята преди 5000 години като принц в царската династия . Както се разказва в „Махабхарата“, династията Куру се разделя на два лагера, които накрая се изправят един срещу друг на бойното поле Курукшетра. Когато вижда своите роднини и приятели, готови да пролеят кръв, Арджуна е обзет от дълбока скръб. „Бхагавад-гита“ предава разговора за целта на живота между Арджуна и Кришна в момента преди битката да започне.
- 2.От края на войната във Виетнам през 1975 г. не е минала и година, без в различни части на света да се водят петдесет изцяло разгърнати военни конфликта: Къркпатрик Сейл, „Бунтовници срещу бъдещето“ (Kirkpatrick Sale, Rebels Against the Future, 1995), стр. 218.
- 3.В своя коментар Шрила Прабхупада казва, че този един стих представлява обобщението, което самият Кришна дава на цялата „“: „И така, обобщавайки „Бхагавад-гита“, Господ казва, че Арджуна трябва да се откаже от всички процеси, които са му били обяснени; той трябва просто да се отдаде на Кришна.“ („Бхагавад-гита такава, каквато е“, коментар към 18.66).
- 4.Хората, които се придържат към първия, се наричат бахирмукха-джана: вж. , Мадхя, 6.92.
- 5.…един конкретен вид бахирмукха-джана: В 3-та част от Трета глава на говори за шест вида хора със светски начин на мислене. > Хората със светски начин на мислене са шест типа: 1) онези без морал и вяра в Бога; 2) онези с морал, но без вяра в Бога; 3) онези, които са и морални, и вярват в Бога, но смятат, че Бог подлежи на морални правила; 4) високомерни лицемери, които дават показни обети, за да мамят другите; 5) вярващи в безличностния абсолют; 6) вярващи в много богове.
- 6.Съществуващ на фона на всичко, като един безпристрастен принцип на единство и добро, Брахман излъчва ред и хармония към света. Според тази гледна точка, злото всъщност представлява едно нищо: в Индия любимото мото на нирвишешавадите е брахма сатям, джаган митхя. Шрила Прабхупада обяснява: „Философията на Шанкара е брахма сатям, джаган митхя – този материален свят е нереален, а Брахман, върховният дух, е реалността. Така тяхната философия е да се слееш с върховната реалност и да прекратиш тези материални занимания. Това е квинтесенцията на философията на Шанкара“. На Запад целта на неоплатоническите философи от предхристиянските Гърция, Египет и Рим била хенозис (сливане с Абсолюта), към постигането на което те се стремели чрез мистично съзерцание, като се изкачвали нагоре през космическата йерархия. Корените на движението „Нова епоха“ (New Age) в наше време, както и на спиритуализма и теософията от XIX век, франкмасонството от XVIII век и окултизма от Ренесанса са именно в неоплатоническите идеи. Схващането, че в крайна сметка всичко представлява една безличностна истина, е продукт на материалното проявление на доброто. Бог Кришна казва следното в „Бхагавад-гита“ 18.20: > Трябва да разбираме, че знанието, чрез което се вижда една и съща неделима духовна природа във всички живи същества, въпреки че те са разделени в безброй много форми, се намира в гуната на доброто. Прекалената слабост към монистично познание за доброто води до имперсонализъм, който е препъникамък по пътя към чистото предано служене. Именно този недостатък бе очевиден при , които смятали себе си за толкова издигнати духовно, че нямало нужда да служат на Кришна и .